Еужени Рейли - Двойна сватба

Тормозеше го постоянен страх, че техният брак ще бъде истинско нещастие. Но каквито и непростими неща да вършеше той, Мелиса нито веднъж не се съгласи да отмени сватбата. Той също не можеше да бъде такъв мерзавец, че да не се подчини на споразумението, подписано преди много години от техните семейства.

Мъка сграбчи сърцето му, когато си спомни за родителите си. Бяха умрели преди две години от жълта треска. Сега живееше в семейната плантация с възрастните си баба и дядо. Те бяха болнави, слаби и безкрайно старомодни, Фейбиан знаеше, че ако осуети заплануваната сватба, щеше да разбие сърцата им. Това щеше да опорочи и паметта на родителите му. Той можеше да предизвика Мелиса да го отблъсне, но никога нямаше да я унижи и опозори, като разтрогне годежа.

Ставаше все по-мрачен като сенките в нощта. Всеки път, когато я докоснеше, тя се свиваше от страх. Беше срамежлива, затворена в себе си девственица, която трябваше да бъде ухажвана и съблазнявана, а той беше мъж на силните чувства, свикнал да получава това, което поиска, и нямаше търпение да се занимава с треперещи девици.

Бракът им беше обречен, но нямаше друг изход.

Късно същата нощ, когато къщата беше тъмна, Мелиса слизаше дебнешком по стълбите, обзета от паника и безнадеждност. Беше се наметнала с пелерината за пътуване и носеше куфар, но нямаше представа къде ще отиде. Ужасът от мисълта за утрешната сватба с Фейбиан я караше да забрави останалите си грижи.

Стигнала до централната колона, тя спря. Отново й се стори, че странният камък й намигна. Спомни си колко развълнуван беше баща й по време на тяхната малка церемония. Колко горди бяха родителите й с предстоящата сватба!

Сърцето й се изпълни с болка, с противоречиви чувства.

Внезапно Мелиса разбра, че не може да разочарова родителите си. Фейбиан беше прав — не могат да избягат от съдбата си. Сълзи се стичаха по лицето й. Взираше се в малахитовия камък и шепнеше пресипнало:

— Бих желала да съм навсякъде, но не и тук!

Мелиса се втурна нагоре към стаята си. Прекара нощта в пречистващи отчаяни ридания и безнадеждни молби!

Сто и четиридесет години по-късно Джеф Далтън и Миси Монроу стояха до същата колона и се целуваха. Двамата се бяха върнали от вечеря. Миси беше облечена в черна вечерна рокля и обувки с висок ток, Джеф — в тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка.

Миси се притискаше плътно към Джеф. Устните й сякаш го поглъщаха. Опитваше се да прелее в него най-хубавото от себе си. Отговорът му беше повече от сдържан. Устните му оставаха плътно затворени, ръцете му вяло обгръщаха раменете й. Тя се откъсна раздразнено от него.

— Джеф, какво ти става тази вечер? Сякаш целувам ледено блокче.

Усмивката на Джеф разкри очарователните му трапчинки.

— Нека да доживеем до утре. Тогава само се опитай да ме спреш.

Миси въздъхна разочаровано и взе ръката му.

— Хайде да изпием по едно питие в салона.

— Разбира се. Както кажеш.

Миси наля по една чаша коняк. Двамата седнаха на канапето. Джеф свали сакото и разхлаби вратовръзката си. Наслаждаваха се на приятната атмосфера в изисканата стая.

Миси тайничко разглеждаше годеника си. Колко представителен беше с гъстата си руса коса, сини очи, с мъжествените си черти. Беше висок и слаб, но мускулест.

Често си беше мислила, че двамата биха имали хубави деца — въпреки че се беше отдала на кариерата си, мечтаеше да има няколко деца. Дълбоко вярваше, че работата няма да й попречи да създаде собствено семейство. Често тъгуваше, че няма брат или сестра.

Дали Джеф щеше да бъде баща на децата й? Отпи от коняка и се намръщи. Сега осъзна, че наистина се е притеснявала от факта, че двамата с Джеф още не бяха се любили. Дали нямаше да се окаже, че скъпият расов кон е безплоден?

Джеф остави чашата си на масичката и се усмихна уморено.

— Познай какво ще правим утре, Миси? Ще имаме дълъг ден.

Тя докосна ръката му.

— Джеф, наистина ли искаш да се ожениш за мен?

Той се облегна назад.

— Защо? Разбира се, че искам.

— Просто понякога се съмнявам — каза тя мрачно.

— Миси, трябва да знаеш, че аз съм обречен да бъда твой съпруг — чу тя тактичния му отговор.

Тя неуверено притисна пръсти към снежнобялата му риза.

— Хайде тогава да се целунем още веднъж, преди да си тръгнеш!

Той се усмихна смирено.

— Разбира се, скъпа!

Джеф взе чашата на Миси и я постави върху масичката. Привлече годеницата си и нежно притисна устни до нейните. Бяха й омръзнали целомъдрените му целувки. Пръстите й смело се насочиха към копчетата на ризата му, а езикът й жадно се плъзна навътре в устата му.