Еужени Рейли - Двойна сватба

— Наричаш къщата ни чудовищна?

— Ти я нарече абсурд! — отбеляза разгорещеният съпруг.

— Това не е вярно. Нарекох ритуала абсурден…

— Мамо, татко, моля ви! — почти разплакана ги прекъсна Мелиса. — Може ли да се карате в навечерието на моята сватба?

— Моето мнение е същото — Лавиния кимна рязко на съпруга си. — Губиш си времето пред този малахит и безделничиш, а сватбеното тържество още не е подготвено — не отстъпваше тя. — Събитието е твърде важно, Джон. Погледни дъщеря си. На двадесет години, тя вече е стара мома. Не можем да си позволим да изпуснем този шанс!

— Скъпа моя, как можеш да говориш такива неща пред детето? — смъмри я Джон.

— Дъщеря ни се нуждае от съпруг така, както ние се нуждаем от внуци — отсече Лавиния.

— Не е нужно да свеждаме нещата до това примитивно ниво — възрази Джон. — Помисли и за чувствата на бедното дете.

— Мелиса се омъжва за Фейбиан Фонтено — продължи неумолимо жената. — Сигурна съм, че чувствата й не са били накърнени досега — щипна бузата на Мелиса. — Какъв потаен дявол е той! Щастливка си ти!

Девойката едва потисна вика на ужас при тези думи на майка си. Джон се намръщи и поклати пръст срещу раздразнената си жена.

— Лавиния, няма да търпя повече арогантните ти приказки! Човек би си помислил, че ти самата си влюбена в този младеж.

— Какво арогантно казах?

— Лавиния Монтгомъри, ако не бях джентълмен, бих те ударил заради изневяра!

Докато родителите й говореха така, Мелиса стоеше нещастна до тях. Както винаги, се чувстваше неловко от техните груби шеги. Сякаш беше чужда в собствения си дом. Въпреки че родителите й се отнасяха добре с нея, винаги беше чувствала, че са малко разочаровани от своята дъщеря. Биха предпочели да е по-жизнерадостна. Що се отнасяше до утрешната сватба, Мелиса отдавна беше разбрала, че родителите й са по-щастливи, че Фейбиан Фонтено ще им става зет, отколкото тя, че ще й бъде съпруг.

— Той ще дойде на вечеря, нали мила? — прекъсна мислите й майка й.

— Какво каза? — стресна се Мелиса.

— Фейбиан. Ще дойде ли тази вечер? — повтори нетърпеливо Лавиния.

— Каза ми, че ще намине след вечеря. Иска да обсъдим сватбеното пътешествие — плахо отговори дъщерята.

— О, чудесно! — извика майката, като пляскаше с ръце.

— Престани, Лавиния! — нахока я съпругът й.

Мелиса остави родителите си и се заизкачва по стълбите. На втория етаж бързо свърна, към стаята си, влезе и затвори вратата. Обгърна с поглед мястото, където беше прекарала толкова щастливи часове с книгите и ръкоделията си. Тук се чувстваше добре дори и когато просто мечтаеше или се молеше. Слънчевите лъчи танцуваха върху персийския килим и искряха върху полираните мебели. Бляскавата жизненост на светлината сякаш й се подиграваше. Погледна кутиите с бельо, поставени до тоалетката, и внезапно избухна в сълзи.

Прекоси стаята, хвърли се на леглото и неутешимо се разрида. Колкото и да се опитваше да не се издаде пред родителите си, утрешната сватба с Фейбиан я ужасяваше. Ухажването му беше за нея адско мъчение. Опитала се беше да го хареса, да се влюби в него — просто не се получи.

Той се надсмиваше на нейната чувствителност и постоянно й се подиграваше. Опитите й да го омилостиви го вбесяваха още повече. Въпреки че не обичаше да си го признава, той й беше направо противен. Двамата нямаха нищо общо помежду си. Бракът им беше обречен…

На всичкото отгоре щеше да дойде тази вечер да говорят за сватбеното пътешествие. Тази мисъл я разтърси и хвърли в нови отчаяни ридания.

Мелиса страстно желаеше да избяга от съдбата си, но дълбоко религиозна и предана на семейните традиции, тя не можеше да разочарова родителите си, като се откаже от сватбата. Брачното споразумение беше подписано още при нейното раждане. Молеше се да събере сили и да преживее някак предстоящото събитие.

— Мелиса, дете мое, какво става с тебе?

На масата същата вечер нещастната девойка погледна извинително към майка си. Вече трети път разливаше чашата си с вода.

— Съжалявам, майко — смутена се извини, като се опитваше да помогне на Джоузеф да почисти.

— Овладей се, дъще! — скара се Лавиния. — Защо държим прислуга, ако не я караме да работи.

— Да, майко — Мелиса кротко отпусна ръцете си в скута и се усмихна притеснена на прислужника.

Баща й докосна леко устните си със салфетката и съчувствено погледна дъщеря си.

— Не бъди толкова сурова към момичето, Вини! Съвсем естествено е преди сватбата си човек да нервничи.