Еужени Рейли - Двойна сватба

— Да, но въпросът е, той защо се жени за мен.

Хауард стисна ръката й.

— Дай на младежа повече шанс. Няма да е пресилено, ако кажа, че той не би устоял да се влюби в такова чудесно създание, каквото си ти. Може да имаш своите недостатъци, Миси, както всеки от нас, но в сърцето си, ти си достойна млада жена. Трябва да знаеш, че майка ти и аз винаги сме те обичали много.

— Знам това, татенце — тя го погледна неуверено. — Но аз изобщо не приличам на вас.

— Миси, ти винаги си правила неверни предположения. Прекалено си строга към себе си.

— Така ми каза и Джеф — а в мислите си добави, че такава е била преди всичко към родителите си.

Хауард привърши с лъскането на плочката и погледна към дъщеря си с любов:

— Ето, всичко ще свети в утрешния ден, дори и този красив древен камък. Не мога да ти опиша колко горд ще бъда да те придружа надолу по тези стълби.

Миси се усмихна на баща си и двамата се загледаха в камъка…

Мемфис, Тенеси 19 февруари, 1852 година

В същата къща, преди сто и четиридесет години, Мелиса Монтгомъри и баща и стояха до същата колона и се взираха в същия малахитов овал.

Мелиса беше поразително красива синеока блондинка със съвършени черти на лицето. Дългата й руса коса беше вдигната в красив кок. Носеше дълга до земята широкопола рокля с висока яка от тъмносин брокат. Баща и беше посивял, но енергичен мъж с блестящи сини очи и брада. Беше облечен в дълго черно палто и подходящи панталони, зелена жилетка от моаре и черно копринено шалче.

Със снежнобялата си носна кърпа Джон лъскаше малахитовия камък, които работниците бяха прикрепили към колоната същия ден. Кръглата зелена плочка беше поставена в чест на изплащането на последната полица върху къщата.

— Това е — каза Джон гордо, възхищавайки се на „биволското око“, което блестеше в рамка от сребро. — Имаме двоен повод за празнуване, скъпа моя. Днес изплатих напълно къщата, а утре ще посрещна своя зет.

— Да, татко — колебливо каза Мелиса. Страхуваше се от брака с Фейбиан Фонтено. Договорът за тяхната женитба беше подписан още при нейното раждане.

— След десет години това място наистина е наше — продължи Джон и доволен огледа огромния салон вляво и трапезарията вдясно. Стаите бяха обзаведени в пищен френски стил, с вносни килими и блестящи красиви полилеи. Няколко прислужнички се суетяха наоколо — чистеха и лъскаха за утрешното тържество.

Мелиса отвърна на бащината си самоувереност с тъжна усмивка. Погледна отново към колоната и погали с пръсти плочката от зелен малахит със странни концентрични кръгове в нея. Би се заклела, че видя как те примигнаха подобно на загадъчен конспиратор.

— Откъде взе този камък, татко? Толкова е хубав.

— Спомняш ли си моя приятел Финиъс Хагедорн, който направи няколко пътешествия из Египет? Тази плочка ми донесе от последната си експедиция.

— Очарователно, пленително!

Джон се наведе към дъщеря си. В очите му проблесна пламъче.

— Финиъс се кълне, че камъкът е фрагмент от истински египетски талисман. Предполага, че има магически способности.

— Наистина ли? Знаеш ли, само преди малко ми се стори, че…

Думите на Мелиса бяха прекъснати от майка й Лавиния Монтгомъри, която бурно отвори входната врата и забърза към тях. Щраусовите пера на шапката й се разлюляха. Беше стройна, младееща жена на средна възраст. Следваше я прислужник, който, подобно на жонгльор, крепеше огромни кутии в ръцете си.

— Здравейте, скъпи! — изчурулика весело тя, като сваляше ръкавиците си и подаваше бузите си за целувка. Тръсна глава и продължи отсечено: — Джоузеф, може да оставиш кутиите в стаята на госпожица Мелиса — а в ухото на дъщеря си прошепна: — Скъпа моя, само да знаеш какво бельо съм ти купила за чеиза!

— Благодаря, мамо — каза Мелиса смутено.

Лавиния се обърна към съпруга си и го смъмри:

— Какво стоите пред тази колона като посадени? Трябва да ви напомня, че имате още задължения.

Джон се подсмихна.

— О, Вини, престани да галопираш! С дъщеря ми си имаме ритуал.

— И какъв е той, ако смея да попитам? — каза властно жената. — Единственото важно нещо е да подготвим всичко вкъщи за утре след църквата.

— Права си, скъпа. Но ние тъкмо се възхищавахме на малахитовия овал. Тази къща вече е наша.

— Глупости! Мелиса се омъжва утре, а ти мислиш само за банални полиции и абсурдни ритуали.

— Банални полици! — избухна Джон. — Нима наричаш дома, в който отгледахме това прекрасно дете, банален? Трябва да ти напомня, че ти беше тази, която настоя да построим къщата в този чудовищен гръцки стил.