Майк Резник - Гадателката

— Тя те обича, защото има нужда от майка и ти си точно това за нея. А какво ще стане, когато престане да изпитва такава нужда?

— Рано или късно всички малки момичета порастват и спират да се нуждаят от майки — отговори Мишката. — Това не означава, че престават да ги обичат.

— Но ти не си нейната майка — изтъкна той. — Когато порасне, тя няма да има нищо общо с теб, така както ти нямаш нищо общо с някое насекомо.

— Ако я познаваше, никога нямаше да кажеш такова нещо.

— Съвсем честно признавам, че не я познавам. Но мисълта ми е, че и ти не я познаваш. Тя изглежда и се държи като малко момиче, но не е такова… Зададох ти този въпрос и на Последен шанс, нека го повторя и сега: колко мъже и жени, както и извънземни, е убило това на вид нормално дете?

— Казах ти. Всеки път, когато е наранила или убила някого, беше акт на самозащита.

— Все още не си ми отговорила. Колко?

— Не знам.

— Повече от Вечното хлапе?

— Съмнявам се, но не това е важното. Тя не е платен убиец. Просто се опитва да оживее.

— Знам. Но нека ти задам друг въпрос тогава: показала ли е някога някакъв признак на съжаление или угризение на съвестта, че е отнела толкова много живот?

— Не — отвърна Мишката и добави в нейна защита: — А ти би ли чувствал угризения, че си убил някого, който се е опитвал да убие теб?

— Не.

— Тогава с какво тя е по-различна?

— Защото когато бях на осем години, не можех да убия десет, двайсет или колкото ловци на глави е убила тя. Все още е малко дете и нуждите й са прости — иска да остане жива и свободна. Но какво ще иска, когато порасне?

— Не знам, а същото се отнася и до теб.

— Никой не знае — призна той. — Вероятно дори самата Пенелопа. Но пък аз знам: ако силата й продължи да нараства — а няма никаква причина това да не стане, тя ще може да има всичко, което пожелае, когато порасне. Планета? Звездна система? Трилион кредита? От нея ще зависи да си поиска — или да изманипулира събитията, за да ги има.

— Нищо по-различно от желанията на някой политик или бизнесмен.

— Има голяма разлика — възрази Ледения. — Те могат да бъдат спрени. Тя — не. За Бога, тя вече е убила повече хора, отколкото почти всички ловци на глави, които я преследват. Не можеш ли да видиш какво се задава в бъдеще?

— Ти само предполагаш! — почти изкрещя Мишката. — Искаш да я убия, защото си мислиш, че тя би могла да се превърне в някакво чудовище! Да, обаче тя не е и никога няма да бъде! Не я познаваш така, както аз.

— Не я познавам — съгласи се той. — Но знам нещо друго. И преди сме имали чудовища в нашата история — Калигула, Хитлер, Конрад Бланд, и всички те са имали майки, които много са ги обичали.

— Това пък какво трябва да значи?

— Само си помисли колко живот би бил спасен, ако една от тези майки бе видяла потенциалното чудовище в своето дете — той замълча и впери поглед в нея. — Можеш да помислиш върху това, докато все още има време.

После стана и излезе от трапезарията, като я остави сама с бирата и мислите си.

Мина един час.

Лъжекостенурката, Мишката и Пенелопа седяха мълчаливо в салона на пансиона. Ледения се бе облегнал на стената и гледаше през прозореца към улицата, а Вечното хлапе стоеше в рамката на отворената входна врата и опипваше нехайно дръжката на звуковия си пистолет.

Ледения запали пура, всмукна дълбоко и се обърна към малкото момиче, впервайки безстрастен поглед в него.

— Недей така! — примоли се Пенелопа.

— Какво?

— Не ме гледай така. Плашиш ме.

Той отново всмукна от пурата си, отиде във фоайето и седна на ръба на масата, която служеше за рецепция.

— Къде са, по дяволите? — извика Мишката, изправи се, прекоси стаята и застана до входната врата.

— Не се притеснявай, ще дойдат — обади се Ледения.

— Искаше ми се да имаме някакъв план — каза нервно тя.

— Когато е необходимо, Гадателката ще ни каже какво да правим — невъзмутимо се намеси извънземният.

— Защо си толкова дяволски спокоен? — обърна се Мишката към съществото. — Вълнуваш ли се въобще някога за нещо?

— А ти защо си толкова нервна? — отговори с равен твърд глас Лъжекостенурката. — Нямаш ли вяра в Гадателката?

Мишката понечи да му отговори, но размисли и продължи да се разхожда.

Пенелопа притискаше Мариан до гърдите си и я люлееше върху стария диван, като полуприпяваше, полунашепваше приспивна песен. Спираше от време на време да види дали Ледения все още е в другата стая, после нежно оправяше дрешките на куклата и продължаваше да тананика тихичко.