Майк Резник - Гадателката

Тя влезе в банята, намръщи се, когато откри, че няма сух душ, приближи се до ваната и заповяда:

— Гореща вода!

Изчака за миг, поклати невярващо глава и завъртя кранчето.

— Как живеят така тия хора? — измърмори тя.

Изкъпа се, изсуши се, облече се и се върна при Пенелопа в спалнята.

— Не мисля, че на Мариан ще й се отрази добре, ако я измия с вода — отбеляза момичето, кръстосало крака върху леглото и загледано в куклата. — Надявах се, че в банята ще има сух душ.

Мишката седна на своето легло.

— Трябва да се тревожим за по-важни неща.

— Знам — отговори сериозно Пенелопа.

— Кога ще започнат да идват?

— Скоро.

— Днес?

— Така мисля.

— Колко са?

— Днес ли? Само един кораб.

— Можеш ли да кажеш кой е на борда му?

— Не още.

— Може би Карлос и Вечното хлапе?

Пенелопа се намръщи.

— Надявам се да не са те.

— Ако все още се страхуваш от него, защо седим тук и го чакаме? — попита озадачено Мишката.

— Казах ти: не можем да бягаме повече.

— Но защо тук? Защо не спряхме да бягаме на Калиопа или на Маккалистър?

Пенелопа сви рамене.

— Просто чувствам, че трябва да спрем точно тук.

— Добре — въздъхна Мишката, — предполагам, че има някакъв смисъл в края на краищата. Повечето от корабите, които ни преследваха, изостанаха, след като напуснахме Маккалистър… Чудя се какво ще стане, ако точно сега се върнем на кораба и отново излетим. Колко от тях ще ни загубят?

— Ще ни настигнат, преди да се доберем до следващия свят, и ще ни убият.

— Не, няма — ти си прекалено ценна, за да те убият!

— Няма да стане умишлено — обясни малкото момиче. — Ще се опитат да деактивират кораба, но той не е достатъчно устойчив. Щом го улучат, ще убият и трима ни.

— Затова ли вече не бягаме?

Пенелопа кимна.

— По дяволите! А аз се надявах, че най-после си открила начин да ги спреш да ни преследват. Не допуснах, че е просто защото ще умрем, ако продължим да бягаме.

Момичето въздъхна дълбоко.

— Каквото и да се случи тук, поне ще сложи край на всичко. Толкова съм уморена.

— Знам — съчувствено се обади Мишката.

Помълчаха за малко. Пенелопа продължи да бърше праха от куклата си. Накрая се обърна към Мишката:

— Може ли да хапнем вече?

— Разбира се. Но не знам дали в ресторанта ще има подходяща храна за Лъжекостенурката.

— Ще го обидим, ако не го поканим.

— Ако може да се обижда — усъмни се Мишката, като си спомни малката сцена на рецепцията.

— Всеки има чувства, Мишке — рече Пенелопа.

Жената въздъхна и разроши русата коса на момичето.

— Знам, просто и аз съм изморена.

Излязоха от стаята и почукаха на вратата на извънземния. Той излезе почти веднага.

— Пристигнаха ли?

— Гладни сме — каза Пенелопа. — Ще отидем в ресторанта отсреща. Ще дойдеш ли с нас?

— Както искаш, Гадателко.

— Мисля, че трябва да останем заедно.

Слязоха по стълбите, минаха покрай рецепцията, която сега бе празна. Мишката отвори вратата и почти настъпи малко двуутробно животно, което не само приличаше на котка, но и се припичаше на слънце като нея. После тръгна към ресторанта, следвана плътно от момичето и извънземния.

— Мишке? — извика Пенелопа по средата на пътя.

— Какво има?

— Колкото и да ни поискат за храната, плати я.

— Но Костенурката дори не може да яде човешка храна — тя се обърна към извънземния. — Можеш ли?

— Не.

— Тогава защо да им позволя да ни ограбят? — продължи Мишката. — Ако имат нещо против присъствието му, може да изчака отвън.

— Плати им — настоя Пенелопа. — Не е учтиво да го караме да чака отвън.

— С това темпо парите ни ще свършат до утре вечер — възрази Мишката. — Сигурна съм, че Лъжекостенурката ще ни разбере.

— Няма да имаме нужда от парите утре вечер.

— Защо?

— Защото каквото и да се случи, дотогава ще е свършило.

— Нека да бъдем оптимисти и да приемем, че ще оживеем. А в този случай ще имаме нужда от пари.

— Ако стане така, ще ги вземеш от телата на онези, които няма да оживеят — отговори Пенелопа и прекрати дискусията.

После изкачи стъпалата до широката веранда на ресторанта и се загледа в дървената люлка.

— Много е хубава — рече детето. — Може ли да поседя тук, когато привършим с яденето?

— Не виждам защо не — отвърна Мишката, все още под впечатление думите на момичето относно бъдещите събития.

Влязоха в ресторанта, който имаше осем маси, всичките празни, с евтини и избелели покривки. Пълничка жена на средна възраст излезе от съседната стая и се приближи до тях.