Майк Резник - Гадателката

— Тогава защо някой ще иска да дъвче тези семена?

Мишката вдигна рамене.

— Заради върховното удоволствие — отговори неубедено тя. — Не ме питай. Никога не съм разбирала любителите на семената. — Тя потупа нежно торбите и излезе от склада. — Семена на алфанела! Кой би помислил за тях?

— Какво значение има? — попита Лъжекостенурката. — Никой от нас няма да ги яде.

— Сигурно си забелязал, че не се къпем в пари — изтъкна тя. — Имам около двеста и петдесет кредита, останали от Калиопа, а подозирам, че ти имаш дори по-малко.

— Вярно е — съгласи се извънземният.

— Ами тогава? Всяка от тези торби може да струва няколкостотин хиляди кредита. Какво ще кажеш?

— Казвам да ги оставим на борда на кораба. Те ще унищожат всеки, който ги използва.

— Ако питаш мен, всеки, който е достатъчно глупав да дъвче семена, заслужава съдбата си — вдигна рамене Мишката.

— Нека попитаме Гадателката.

— Не е честно — разгорещи се Мишката. — Ако тя каже не, ще се озовем на чужд свят без пари и с дузина ловци на глави, които ни преследват. А ако каже да, ще я направиш участник в сделки с наркотици. Никое дете не трябва да взема такива решения.

— Тя е Гадателката — възрази Лъжекостенурката. — Нейният избор ще е правилният.

Той се обърна с очакване към малкото момиче.

— Трябва да оставим семената на алфанела там, където ги намерихме — отговори без колебание Пенелопа.

— Парите ни ще стигнат колкото да изкараме ден-два на Убийствен рай — изтъкна Мишката.

— Няма да ни трябват пари.

— А когато си тръгнем? — настоя Мишката. — Тогава ще се наложи да имаме пари.

— Няма да напускаме Убийствен рай.

— Но нас все още ни преследват!

— Знам.

— Тогава защо…? — започна Мишката.

— Защото е крайно време да спрем да бягаме — отвърна Пенелопа.

Не приличаше на Търговски град или поне не съвпадаше с представите на Мишката за такъв. Просто една купчина сгради: ресторант, супермаркет, магазин за фермерски пособия, склад за семена, църква и пансион на два етажа.

Нямаше дори улица, а прашна пътека пред сградите, цялата на дупки, така че няколкото превозни средства, които видяха, минаха на три метра вдясно от нея.

— Страхотно място да се изправиш срещу двайсет ловци на глави — измърмори Мишката, докато изминаваха разстоянието от километър и половина от кораба до града.

— Трябва да се доверяваш на преценката на Гадателката — каза спокойно Лъжекостенурката.

— Нека първите пет кораба се разбият и тогава ще имам по-голяма вяра — отвърна язвително Мишката.

Преминаха покрай пасище за мутирали говеда, всяко около седемстотин килограма, които пасяха доволни местната трева. Пенелопа отиде до телената ограда, за да ги погледа.

— Много са милички — каза малкото момиче.

— Те са просто крави — отвърна Мишката. — Малко по-големи от обикновените, но не и по-умни, обзалагам се.

— Мога ли да погаля една от тях? — помоли Пенелопа.

— Не виждам защо не. Ти знаеш по-добре от мен дали е опасно или не.

— Благодаря ти.

Пенелопа се наведе през оградата и повика добитъка. Повечето от тях не й обърнаха внимание, но едно теле, голямо колкото възрастна крава на Земята, я погледна с огромни любопитни очи и се приближи до нея.

— Толкова е хубаво! — Пенелопа започна да гали широкото чело на телето между очите. — Мисля, че ме харесва.

— Сигурна съм в това — увери я Мишката.

Пенелопа гали телето още около минута, после се присъедини към Мишката и Лъжекостенурката. Тръгнаха, а телето ги последва от своята страна на оградата, докъдето можеше, после започна жално да мучи и накрая се върна при гигантската си майка.

— Чудя се дали всички животни са толкова големи — обади се момичето.

— Съмнявам се — отвърна Мишката. — Вероятно само месодайните.

Пенелопа се намръщи.

— Надявам се никой да не иска да го яде, когато порасне голямо.

— Вероятно няма — успокои я Мишката. — Сигурна съм, че запазват някои от тях за разплод.

— Нали ще е чудесно, ако някой ден се върнем тук и го видим пораснало, а аз погаля едно от неговите деца? — възкликна детето.

— Ще се радвам и само да напуснем планетата живи и здрави.

Продължиха да вървят покрай полета от житни растения и захарно цвекло и накрая стигнаха до града.

— Какво ще правим сега, Гадателко? — попита Лъжекостенурката, без да обръща внимание на любопитните погледи, насочени към него от различните сгради.

— Ще чакаме.

— Точно тук ли? — възкликна изненадано Мишката.