Майк Резник - Гадателката

— Защото всеки иска наградата само за себе си. Никой няма да помогне на другиго да ме хване пръв.

— Какъв кораб ни трябва, Гадателко? — намеси се извънземният.

— Онзи — Пенелопа посочи лъскав син кораб, готов за излитане на полето пред хангарите.

— Онзи синия? — попита Мишката.

— Да.

— Но той е съвсем на открито — несигурно рече Мишката. — Може би трябва да вземем някой друг.

— Не бива да поставяш под съмнение думите на Гадателката — обади се спокойно Лъжекостенурката. — Тя е видяла, че имаме нужда точно от този кораб. Това е всичко, което трябва да знаем.

— Не й се противопоставям — защити се Мишката. — Просто искам да знам защо е избрала точно този кораб.

— На борда на повечето от останалите има хора — обади се Пенелопа — или не са достатъчно бързи, или имат нужда от гориво.

Момичето привърши сандвича си и започна да избира парченца от плодовата салата пред себе си.

— Това е много хубаво, но не ми харесва чаят. Мога ли да получа чаша мляко вместо него?

— Да, Гадателко — Лъжекостенурката стана и тръгна да търси сервитьора.

— Бих желала да ме нарича Пенелопа — довери момичето на Мишката. — Чувствам се странно, когато ме нарича Гадателка.

— Е, ти си такава. Нали знаеш, че гадателката е жена, която може да вижда бъдещето.

— Не става по този начин. Виждаш много варианти на бъдещето и после се опитваш да накараш да се случи този, който искаш — тя погледна към чинията на Мишката. — Ти изяде само половината от сандвича си. Не си ли гладна?

— Ще взема другата половина със себе си — отговори Мишката. — Сега най-много желая да се махнем оттук. Все още ни преследват трийсет кораба…

— Няма да ни хванат, Мишке — каза Пенелопа, когато извънземният се върна с чаша мляко. — Не и на Маккалистър.

— И въпреки това ще се почувствам по-спокойна, като се върнем в Космоса.

— Все още не сме готови да тръгнем — Пенелопа се усмихна на Лъжекостенурката. — Много ти благодаря за млякото.

— Кога ще сме готови? — попита Мишката.

— След няколко минути — тя пресуши чашата. — Беше много хубаво. Обичам мляко.

— Не си много общителна — Мишката се опита да прикрие раздразнението в гласа си.

— Не знам какво значи това.

— Имам предвид, че не ми казваш какво мислиш.

— Съжалявам, Мишке — извини се Пенелопа. — Мислех, че ми се иска Мариан да има дантелена рокля. Онези, които получихме в апартамента на Калиопа, бяха хубави, но тя има нужда от нещо наистина красиво.

Мишката въздъхна дълбоко.

— Добре, както искаш.

— Изглеждаш ядосана — каза Пенелопа с разтревожено изражение на лицето. — Нещо лошо ли направих?

— Гадателката не може да направи нищо лошо по принцип — обади се съвсем спокойно Лъжекостенурката.

— Не съм ядосана, а просто объркана — рече Мишката.

— Какво казах? — попита Пенелопа.

— Въпросът е какво не казваш — обясни Мишката. — Знам, че имаш причина да не отиваме точно сега в кораба, както и че имаше причина да кацнем на Маккалистър II и да искаш да откраднем точно този кораб. Но аз не мога да виждам бъдещето, а единственото нещо, което знам, е, че всичките онези ловци на глави са все по-близо и по-близо. Ето защо искам да разбера защо все още седим тук и какво точно чакаме?

— О, това ли? — въздъхна с облекчение Пенелопа, че не е казала нещо по-сериозно, с което да обиди Мишката. — Виждаш ли онзи дебел мъж с кожената туника, който седи в другия край на ресторанта?

Мишката хвърли бърз поглед към него.

— Да.

— Корабът, който ще откраднем, е негов. След около пет или шест минути той ще стане и ще отиде в банята. Там ще се забави доста дълго и ние ще можем просто да отидем до кораба през полето и да отлетим.

— Няма ли да докладва за нас на охраната на космодрума?

Пенелопа поклати глава.

— На кораба си има нещо, за което не иска никой да узнае. Ще купи друг кораб и ще се опита да ни открие сам, но няма да ни докладва.

— Какво пренася контрабандно? Наркотици? Пари?

— Не знам.

— А охраната няма ли да ни спре?

— Вече е дал пари да не обръщат внимание на кораба му. Ще си помислят, че работим за него — тя погледна загрижено към Мишката. — Сега харесваш ли ме пак?

— Разбира се, че те харесвам — увери я Мишката. — Просто се разстройвам, когато не мога да видя това, което виждаш ти.

— Искаше ми се и аз да не го виждам — искрено рече Пенелопа. — Тогава може би всички щяха да ме оставят на мира.

— Ти притежаваш невероятен дар, Гадателко — обади се Лъжекостенурката. — С времето ще се научиш да го цениш.