Майк Резник - Гадателката

Няколко минути по-късно чу остър вик, последван от няколко изстрела с пушка и бръмчене на лазерни пистолети. Приклекна зад колата, в случай че Вечното хлапе грешеше относно точността на оръжията на миньорите. След като минаха няколко минути в пълна тишина, тя отново погледна иззад прикритието си.

Три тела, две от които гротескно изкривени, лежаха в малкия кръг светлина, а неподвижен бос крак на четвърти труп се подаваше от неосветената част на лагера.

После се чу пронизителен женски писък и секунда по-късно жена излезе залитайки от един купол, като се държеше за корема, и се строполи на няколко метра от мъжете.

— Достатъчно! — извика някакъв мъж. — Предавам се.

— Това не е детска игра — отговори отдалеч Вечното хлапе. — Не можеш да се откажеш само защото ще загубиш.

Три пушки, две метателни и една лазерна, гръмнаха към мястото, откъдето прозвуча гласът, после отново настана пълна тишина. След цяла минута напрегната тишина две жени и един мъж излязоха от стъклените палатки и предпазливо се доближиха до целта на стрелбата. Изведнъж една от жените изпищя и се свлече на земята, а другите двама се обърнаха и загърмяха диво към тъмнината.

— Хайде, покажи се, дявол да те вземе! — изкрещя мъжът.

Вечното хлапе излезе от сянката.

— Колкото и да са ти платили за това, аз ще ти дам повече, за да се махнеш — обади се жената.

— Съжалявам, но няма начин да запазя живота ви — отговори Вечното хлапе. Внезапно движение на дясната му ръка и двамата се строполиха на земята.

Следващите няколко минути мъжът провери всяка от своите жертви, за да се увери, че са мъртви. Тогава, доволен от резултата, се обърна към колата.

— Вече можеш да излезеш — извика той към тъмнината.

Мишката, все още стъписана от лекотата, с която се бе справил с противниците си, внимателно се приближи към лагера.

— Какво, по дяволите, използва срещу тях? — попита тя, когато стигна до труповете.

— Нещо много малко и много остро — отвърна Вечното хлапе. — Всъщност осем неща.

— Невероятно! — измърмори Мишката и заобиколи още две тела.

— Върви да си свършиш работата и да се махаме — подкани я младият мъж.

— Ти дори не се задъхваш — отбеляза тя.

— Защо, трябва ли?

— Повечето хора доста ще се изпотят, докато убият осем невинни миньори.

Той я изгледа любопитно.

— Невинни ли?

— Каквото и да са направили, не заслужаваха да умрат така.

— Кой знае? — Вечното хлапе вдигна рамене.

— Искаш да кажеш, че дори не знаеш защо ги уби? — продължи да настоява тя.

— Разбира се, че знам. Убих ги, защото ми платиха.

— Но не знаеш какво са направили.

Той отново вдигна рамене.

— Не ми влиза в работата.

— Не те ли интересува?

— Не съвсем. Повечето хора заслужават да умрат поради една или друга причина.

— Винаги ли си разсъждавал така?

Изведнъж Вечното хлапе се ухили.

— Пубертетът май ме е превърнал в циник. — После кимна към куполите. — Моята работа е свършена. Крайно време е ти да се заемеш със своята. — Отправи се към колата. — Ще я докарам по-близо, докато ти обираш плячката.

— Няма да ме оставиш тук, нали? — попита подозрително Мишката.

Той се засмя.

— Не и докато всички пари са в теб.

Тя се зае да тършува из куполите, събра всички необработени диаманти и пачки кредити и няколко минути по-късно се показа от последното временно жилище.

Той я чакаше с колата, а четвърт час след това тя разтърсваше Пенелопа, за да я събуди.

— Хайде — прошепна тя. — Време е да тръгваме.

— За къде? — попита сънливо момичето.

— Не знам — призна Мишката. — Но далеч оттук.

— Купи ли кораб?

— Направих нещо по-добро. Купих мъж, който има кораб.

— С какво му плати? — попита Пенелопа, докато ставаше и разтъркваше очите си.

— С диаманти. — Мишката й показа малка торбичка, пълна с необработени камъни.

Детето надникна вътре.

— Тук има пистолет.

— Открих го на същото място, откъдето взех и диамантите.

— Защо?

— Ако сметнеш, че Вечното хлапе иска да ни направи нещо.

— Колко време ще остане с нас?

— Докато се приземим на безопасна планета. Или докато останем без пари. Което стане първо.

— Има ли безопасни планети за нас?

— Една — отговори с нежелание Мишката. — Не исках да ходим там, но нямаме голям избор. Вече се носи слух, че сме отседнали тук. Утре вечер или най-късно вдугиден сутринта това място ще гъмжи от убийци.

Пенелопа започна да се облича.

— Как се казва този свят?

— Последен шанс.