Майк Резник - Гадателката

— Съмнявам се.

— Защо?

— Този следобед им изпратих съобщение, че идвам.

— Изпратил си им съобщение? Защо?

— Винаги има някакъв шанс — отвърна той почти тъжно.

— Шанс да те убият ли? — попита тя, без да го разбира напълно.

Той зарея поглед.

— Не — проговори накрая. — Не, няма да са такива късметлии.

Въздъхна тежко.

— Нито пък аз.

Точно тогава Райън й донесе вечерята. Тя внезапно откри, че вече не е гладна.

Повечето пустини са студени през нощта, но тази тук само ставаше не толкова гореща, реши Мишката, докато заедно с Вечното хлапе се носеше по пясъците в отворената кола.

— Доста си тиха след вечерята — отбеляза младият мъж. — Какво не е наред?

— Шегуваш се, нали?

— Отказах се от шегите преди един век.

— Ами да ти призная истината, чудех се дали ще мога да намеря обратно пътя за Офир в тази тъмнина, след като те убият.

— Няма да ти се наложи — отговори той.

— Искаш да кажеш, че не можеш да умреш ли?

— Веднъж бях много зле след наръгване с нож. Мога да бъда убит, но не и тази вечер, не и от тези мъже.

— Те са осем и те очакват някъде там — тя махна с ръка в посоката, в която отиваха. — Вероятно са заели позиции по цялата област. Нямаш и представа дали някой от тях не се е скрил на метри пред нас и не чака само да минем, за да те застреля, докато караш.

Вечното хлапе поклати глава.

— Всички са в лагера си и се успокояват от взаимното си присъствие.

— Откъде знаеш?

Той се обърна към нея.

— Върша всичко това вече двеста години. Знам как реагират преследваните хора.

— Може би тези мъже са различни.

— Надявам се да е така — отвърна искрено той.

— Защо? — беше й страшно любопитно.

— Защото твърде отдавна не съм виждал нещо различно.

— На това му викам отговор.

— Мислиш, че е лесно да си Вечното хлапе? Да знам, че когато хората, живеещи в галактиката сега, се превърнат в многовековен прах, аз все още ще изглеждам по същия начин? Ще ям същите неща, ще летя до същите светове и ще правя едно и също всеки ден и месец, година и век? — Той спря за миг. — Всеки иска да е безсмъртен, но нека ти кажа нещо, госпожо — тази съдба не бива да се желае твърде много. Защо мислиш, че се хванах на тази работа? Защото рано или късно някой ще ме отърве от моята…

— От мъката? — предположи тя.

Той поклати глава.

— От скуката ми.

— Може би това ще стане довечера. Ето защо се чудя как ще се върна обратно.

— Няма да е тази вечер — отговори убедено той.

— Защо си толкова сигурен?

— Знам колко съм добър.

— Може би си прекалено самоуверен. Казал си на бармана, че си убил Оли Трите юмрука, а аз знам, че е жив.

— Никога не съм казвал, че съм го убил — отговори Вечното хлапе. — Казах само, че можех да го убия.

— Аз чух друго.

Младият мъж вдигна рамене.

— Вярвай на каквото искаш.

Следващите три километра караха в мълчание. После видяха малък лагер в далечината.

— Ето го — Вечното хлапе кимна към светлините пред тях.

— Не трябва ли да спрем колата?

— След малко — той намали скоростта. — Нямат никакви оръжия, които да стрелят точно на повече от триста метра.

— Надяваш се, че нямат.

— Знам, че нямат — отговори той и спря колата.

— Мисля, че видях някакво движение зад онзи каменен блок, вляво от последния купол — прошепна Мишката.

— Да.

— И какво ще направиш сега?

Вечното хлапе излезе от колата и се протегна мързеливо.

— Отивам да си свърша работата.

— А аз?

— Остани тук, докато свърша.

— Неподвижна мишена в паркирана кола? — Мишката също се измъкна. — Не, благодаря.

— В колата ще си на по-сигурно място.

— Ти се погрижи за собствената си безопасност, а аз ще се притеснявам за моята — изстреля в отговор Мишката.

Той вдигна рамене.

— Както искаш.

Хлапето тръгна между сенките.

— Нека да дойда с теб! — Мишката внезапно се почувства неспокойна.

— Само ще ми пречиш.

— Сигурно има нещо, с което мога да помогна.

— Има.

— Какво?

— Да отидеш в техния лагер с бяло знаме и да им кажеш, че имат пет минути да се помолят на своя бог и да му поискат прошка.

— Аз ли? — потвори слисано Мишката.

— Да виждаш някой друг наоколо? — засмя се Вечното хлапе.

— Няма начин — отсече тя.

— Както искаш. Ще те извикам, когато всичко свърши.

— Знаеш ли, съществува много малка разлика между самоувереност и лудост.

Не получи никакъв отговор и едва тогава осъзна, че е сама. Мъжът беше изчезнал.

Застана зад колата, като хвърляше погледи от време на време в тъмнината и се опитваше да открие другите седем миньори в неясните светлини триста метра пред нея.