Майк Резник - Гадателката

— Добре, ще заложим на сигурно — реши Мишката. Наведе се напред и даде указания на шофьора да ги откара до агенцията за наемане на превозни средства. Когато стигнаха там, тя му плати, а после наеха кола.

Караха из улиците на Хагард, намериха денонощна бакалия, купиха дузина сандвичи и нещо за пиене и се отправиха извън града.

— Къде отиваме? — попита Пенелопа, стискайки силно Дженифър.

— Далеч от всеки, който иска да ти стори нещо.

— Добре — съгласи се Пенелопа. — Ти си единствената ми приятелка.

Тя се облегна на Мишката и веднага заспа.

Жената продължи да кара през нощта. Растителността ставаше все по-оскъдна и когато слънцето изгря, се намериха в началото на огромна пустиня. Тя свърна от пътя, спря колата и заразглежда различните карти на видеоекрана.

— Къде сме? — попита Пенелопа. Тя се беше събудила и разтъркваше очите си.

— Не съм сигурна — отвърна Мишката и продължи да преглежда картите. — А, ето къде сме.

— Къде?

— В Дяволската наковалня.

— Какво е това?

— Така се казва пустинята. — Посочи към една малка точка в средата на екрана. — А това е градчето Офир. — Натисна няколко клавиша върху компютъра на колата и картата се смени със списък. — Един бар, един магазин, един хотел.

— Защо някой ще строи град в центъра на пустинята? — заинтересува се Пенелопа.

— Добър въпрос — отбеляза Мишката. — Нека да открием отговора. — Тя подаде друга команда на компютъра. — Хм, може да имаме късмет.

— Защо?

— Защото на около осем километра от Офир има диамантена жила.

— Какво е диамантена жила?

— Мина — отговори Мишката. — Все още вадят диаманти от нея, в противен случай Офир щеше да е град на призраци.

— Защо да имаме късмет? — настоя Пенелопа.

— Защото където има толкова пари, обикновено се намират и един или два кораба. Нито един собственик на мина няма да шофира близо петстотин километра през Дяволската наковалня, за да провери бизнеса си.

— Ще си вземе самолет, а не космически кораб.

— Може би — съгласи се Мишката. — Но ако не е от тази планета, ще има и кораб. А между нас казано, не знам защо някой би избрал да живее на тази грозна малка топка кал, ако може да си позволи нещо друго.

— А щом някой притежава диамантена мина, той може да си позволи да живее другаде — заключи Пенелопа, страшно доволна, че е успяла да проследи мисълта й до логическия край.

— Точно така. — Мишката въздъхна. — А сега да не губим повече време. Да тръгваме.

Върнаха се на пътя и се отправиха към вътрешността на Дяволската наковалня.

След около шейсет и пет километра пътят изчезна и Мишката веднага намали скоростта.

— Можеш да караш бързо тук — обади се Пенелопа. — Почвата е твърда.

— Знам — отговори Мишката. — Но ако не намаля скоростта, ще вдигнем много прах и всеки ще ни види отдалеч. Особено ако ни преследват. — Тя се обърна към момичето. — Има ли някой след нас?

— Не знам — вдигна рамене детето.

— Е, след като не знаем със сигурност, ще заложим на безопасността.

— Много е горещо.

— Това са възможностите на климатика — отвърна Мишката. — Температурата на земята отдолу трябва да е около шейсет градуса по Целзий. Опитай се да не мислиш за това.

Пенелопа помълча малко, после отново се обърна към нея.

— Колкото повече се опитвам да не мисля, толкова повече го правя — оплака се тя.

— Опитай се да поспиш.

— Но аз току-що се събудих.

— Тогава нека да си поговорим, може би това ще отклони вниманието ти от горещината.

— Добре — съгласи се Пенелопа.

— Разкажи ми за този човек, за Тридесет и две.

Пенелопа поклати глава.

— Не искам да говоря за хората, които се държаха лошо с мен — отказа непреклонно момичето.

— Хубаво. А кой се е държал добре с теб?

— Ти и Мерлин.

— Трябва да е имало още някой в целия ти живот.

Малкото момиче се замисли за момент.

— Може би майка ми.

— Само може би?

— Тя им позволи да ме вземат.

— Сигурно не е имала друг избор.

— Ти имаше избор — изтъкна Пенелопа. — Не трябваше да ме спасяваш, но го направи.

— Все още не си спасена. Първо трябва да се махнем от тази планета и да намерим Мерлин.

— И после какво?

Мишката сви рамене.

— Не знам.

— Няма да ме върнеш, нали?

— Не, вече ти казах, че няма да те върна.

— Много хора ми казват различни неща. — Пенелопа замълча за миг. — Повечето ме излъгаха.

— Прекалено си млада, за да си цинична.

— Какво значи това?

Мишката въздъхна.

— Значи, че твърде много хора са те лъгали.