Майк Резник - Гадателката

— Пак говорим за мен — оплака се момичето. — Мислех, че ще приказваме за теб.

— Имам по-добра идея — предложи Мишката. — Нека да говорим за нас.

— За нас?

— За теб и мен.

— Какво за нас? — полюбопитства Пенелопа.

— Ами сега сме един екип.

— Така ли? — Лицето на детето светна от радост.

Мишката кимна.

— Заедно сме, нали?

— Да.

— И същите хора, които искат да заловят теб, преследват и мен, така ли е?

— Така е.

— И ако избягаме, ще работиш с Мерлин и мен, нали?

— Предполагам.

— Това ни прави един екип.

Пенелопа се замисли над казаното и се усмихна.

— Харесва ми да съм в един екип с теб.

— И на мен. А първото правило на един екип е, че винаги споделяш тайните си с останалите.

— Аз нямам никакви тайни.

— Всеки има тайни.

— Не и аз.

— Дори и ти — настоя Мишката. — Например все още не си ми казала откъде имаш Дженифър.

Пенелопа погледна смачканата кукла, подпряна до нея.

— Моята майка ми я даде.

— Къде?

— Мисля, че беше във всекидневната.

— Имам предвид на кой свят?

Момичето вдигна рамене.

— Не помня.

— Как умря тя?

— Дженифър не е мъртва. Тя е тук, с нас.

— Имах предвид майка ти.

— Не знам дали е мъртва.

— Но ти смяташ, че е така.

Пенелопа кимна.

— Защо?

— Иначе би ме потърсила и спасила.

— Ами ако не знае къде си?

— Ти ме намери.

— Но аз не те търсех. Беше просто щастливо съвпадение. Ако това е единствената причина, тогава майката ти може да е жива. А баща ти?

— Те го отведоха.

— Те? — повтори Мишката. — Кои?

— Мъжете, които дойдоха с Тридесет и две. Той не даваше да ме отведат, затова взеха и двама ни.

— И оттогава не си го виждала?

— Не.

— Ако майка ти наистина е жива, сигурно те търси.

— Не мисля така.

— Защо?

— Тя се страхуваше от мен.

— От теб?

— Да.

— Защо?

— Защото съм различна.

— Искаш да кажеш, защото виждаш бъдещето?

Пенелопа кимна.

— Мислех, че всеки може да го прави, и говорех свободно за това. Мама ми не ми вярваше, а аз й доказах, че казвам истината. И тя започна да се страхува.

— А баща ти? И той ли се страхуваше от теб?

— Не.

— Какво работеше той?

— Не знам.

— Беше ли богат?

— Не знам. — Пенелопа се намръщи. — Пак говорим за мен.

— Говорим за тайни. Сега и аз ще ти кажа една.

— Каква? — попита нетърпеливо Пенелопа.

— Някой много богат човек се опитва да те намери.

— Ти ми го каза вече… но не ми каза защо.

— Защото можеш да виждаш бъдещето.

— Какво му е хубавото на това? Всеки ме преследва и независимо колко усърдно се опитвам да избягам, рано или късно ме настигат.

— Хващала ли си се на бас някога?

— Не. Родителите ми не одобряваха басовете.

— Но знаеш как се прави, нали? — продължи Мишката. — Аз казвам, че нещо ще стане по един начин, а ти казваш, че ще стане по друг, и който се окаже прав, печели баса.

— Знам.

— Ако човек може да вижда бъдещето, ще знае на какво да заложи.

— Не става по този начин.

— О?

— Когато хората на Тридесет и две ме караха да правя всичките тези неща, трябваше да позная от коя страна ще падне монетата или какви ще са цифрите върху хвърлените зарчета.

— А ти не можеше?

— Понякога можех.

— Дори ако правиш предположения като всеки обикновен човек, ще излезеш права поне половината пъти.

— Имам предвид, че понякога можех да видя страната на монетата или зарчетата в главата си.

— Но само понякога.

— Само понякога.

— Грешила ли си? — попита Мишката. — Когато си виждала монетата в главата си?

Пенелопа поклати глава.

— Ето какво иска богатият човек от теб. Не е нужно винаги да знаеш правилния отговор, за да му го казваш, когато залага или инвестира. Достатъчно е да си права в онези случаи, когато наистина виждаш бъдещето.

— Иска ми се да не мога да го правя — намръщи се Пенелопа. — Сигурно тогава всички ще ме оставят на мира.

— Но ти ми спаси живота по този начин — отбеляза Мишката.

— Нямаше да се опитват да те убият, ако не можех да виждам бъдещето — възрази Пенелопа. — Иска ми се да живея като нормално момиче.

— Но тогава никога нямаше да се запознаем — опита се да я утеши Мишката с усмивка.

Детето въздъхна дълбоко.

— Забравих за това — призна то. — Но ми се иска да ни оставят на мира.

Мишката вдигна рамене.

— Просто трябва да намерим място, където ще ни оставят на мира.

— Може би ще сме в безопасност в Офир — преположи Пенелопа.

— Никой не е в безопасност в един миньорски град — отговори Мишката. — Всеки мисли, че другият е хвърлил око на неговата стока, и никой никому не се доверява. Ще се радвам да оживеем достатъчно дълго, за да наемем или откраднем някой космически кораб. — Тя млъкна за миг. — Господи, тук стана много горещо. — Удари силно климатика с ръка. — Чудя се дали това нещо въобще работи.