Майк Резник - Гадателката

Никой не помръдна. Тишината бе почти осезаема, нарушавана единствено от скърцането на вентилаторите, които продължаваха да се въртят бавно.

— Той ни заплаши — проговори накрая Мерлин, като отстъпваше към вратата. — Беше акт на самозащита.

Барманът, който досега не бе помръднал, взе една чаша и започна да я бърше разсеяно.

— Никой няма да оспори това, докато си насочил този истолет към нас, господине — отговори той. — И никой няма да пролее горчива сълза на гроба на Джак Сатъра.

— Радвам се, че се отнасяте толкова разумно към случилото се — Мерлин стигна до вратата.

— Ти държиш пистолета.

— Просто го запомнете.

— Все пак ще ви дам един малък съвет — продължи барманът. — Аз не бих използвал пистолета срещу следващия приятел, който поиска да говори с вас. Няма да остане какво да погребем.

— Кой още ме търси?

— Скоро ще разберете — отвърна барманът. — Не знам какво притежавате, господине, но някои опасни хора не искат да го задържите.

— Кои?

— Ще ги познаете, като ги срещнете.

— Ако вие ги видите пръв — рече Мерлин, — кажете им, че съм миролюбив човек и че всичко, което имам, е за продажба.

— Ще го направя — съгласи се барманът. — Сега ми направете услуга и се махайте оттук, преди да ви намерят. Не искам да ми срутят таверната.

Мерлин размаха лазерния пистолет.

— Ако някой ни последва, ще съжалява, че го е направил.

— Разбрахме — кимна барманът. — Само си тръгнете.

Мерлин се озова на улицата.

— Чу ли разговора ни? — обърна се той към Мишката.

— Да. Най-добре да се връщаме на кораба, ако все още е там.

— Проклятие! Не помислих за това. Щом момичето не е с нас, естествено, че ще я потърсят на кораба!

Побързаха да излязат от Търговския град, като се криеха в сенките на сградите, доколкото можеха, и внимаваха за евентуални засади.

— Как са узнали толкова бързо какво сме направили? — попита Мерлин и ускори крачка.

— Семейството й трябва да е по-богато, отколкото си мислех — отговори Мишката.

— Ако питаш мен, точно сега бих я дал на всеки, който я поиска. За пръв път убивам човек. Колкото и да струва тя, не мисля, че си заслужава усилията.

— За пръв път? — учуди се Мишката.

— Да.

— Много добре се справи.

— Беше като игра на кой е по-голям мъж, докато ти не хвърли ножа — отвърна Мерлин. — После просто натиснах спусъка, без да мисля.

— Това е най-добрият начин — заяви Мишката. — Замислиш ли се какво ще направиш, вече се чудиш какво може да ти се случи и започваш да се колебаеш. Преди да се усетиш, си мъртъв.

— Говориш така, сякаш е нещо обикновено. Току-що убих човек!

— Иначе той щеше да ни убие — Мишката сви рамене.

— Но…

— Стига си се притеснявал за него. Може би ще се наложи да убием още няколко, преди да отлетим от тази планета.

— Защо просто не им дадем момичето?

— Нека първо попитат за нея. Тъй като вероятно са се досетили, че е на кораба, може да не си направят този труд.

— Чудесно! — промърмори Мерлин.

Наближиха края на града. Магьосникът погледна назад да се увери, че никой не е излязъл от таверната, а после впери поглед в далечината, където корабът им блестеше на слънцето.

— Все още е там — изненада се Мишката.

— Господи! — въкликна Мерлин. — Изглежда много по-далеч, отколкото тази сутрин.

— Една от причините да работя с теб е, че се справяш успешно в кризисни ситуации. Но подходът ти към тях е най-лошият, който някога съм виждала.

Мерлин не отговори, само я погледна за миг и продължи да върви. На петстотин метра от кораба той отново спря.

— Не ми харесва, така сме идеална мишена. Няма къде да се скрием, а пясъците не ни позволяват да бягаме бързо, ако се наложи.

— Колкото по-скоро се доберем до кораба, толкова по-малко ще се тревожиш за това — изтъкна Мишката.

— Не държа да ми пръснат черепа.

— Хрумна ли ти, че ако някой в кораба искаше да ни застреля, досега щеше да го е направил? В обсега сме на всяко оръжие с голям обхват, което познавам — метателно, лазерно, звуково или пък молекулярен разрушител.

Мерлин се намръщи.

— Права си.

— Сега по-добре ли си?

— Поне не се чувствам беззащитна мишена. Който и да търси момичето, няма нищо против да се доближим достатъчно, за да поговорим.

— А ако можем да се приближим толкова… — не довърши мисълта си Мишката.

Мерлин ускори ход.

— Да, определено се чувствам по-добре.

— Знаех си, че така ще стане.

Около триста метра от кораба магьосникът отново забави крачка.