Майк Резник - Оракула

— Кланица — обясни придружителят му. — Сините дяволи не хапват месо, преди да се е размирисало.

— Много тъпо са избрали мястото. Кварталът ми прилича на търговски център.

— Всъщност не е, господине. Сините дяволи с еднакви професии не се струпват на едно място. И да има някакъв ред в града, аз още не съм го проумял.

— Наоколо има ли магазини, работилници или нещо друго, което да е собственост на човек?

— Не. Местните закони не ни забраняват да се занимаваме с бизнес, но както вече ви казах, тук не ни обичат и с изключение на медицинския център за нищо друго не успяхме да изтръгнем разрешително. Ресторантите са собственост на канфорит, лодинит и молут. — Младежът посочи кълбовидна постройка на стотина метра пред тях. — Това е медицинският център.

— Твърде малък е за болница — скептично отбеляза Индианеца.

— Разбира се, имаме медицинско оборудване и в посолството. Тук лекуват хората, които не са от нашия персонал. В момента не сме дори хиляда на Хадес. Центърът се справя с всичко, което възникне.

— Говориш, като че добре познаваш работата им.

Брусар се засмя.

— Не като пациент, господине. Но младата дама, с която се срещам, е лекарка там.

— Дано появата ми не ти пречи.

— Върша си работата. Ако не бях с вас, щяха да помагам на някой друг.

— Добре. Не ми е приятно да се чувствам гузен.

Продължиха по объркващо кривите улици, Брусар сочеше някое по-забележително място или любопитна подробност. Накрая спряха пред входа на ресторанта.

Беше малка сграда с още по-тясна зала. Имаше всичко на всичко петнадесет маси, шест от тях заети от всевъзможни същества. Човеци не се виждаха.

— Казах ви — напомни Брусар, когато се настаниха близо до вратата. — Малко хора се престрашават да се хранят извън хотелите.

— Няма значение — нехайно отвърна Индианеца. — Исках да разгледам града.

Взряха се в холограмата на менюто над масата и подадоха команда да изпише ястията на земен език.

— Господине, не бих си поръчал нещо с месо — посъветва го младежът. — Заради нас го наричат телешко, но Хадес няма търговски спогодби с Демокрацията, затова предлагат месо от тукашно животно. За човешката обмяна на веществата не е лесно да се справи с него.

— Да не искаш да кажеш, че всички сте станали вегетарианци?

— Не. Посолството внася цялата си храна от Порт Самарканд… Но тези ресторанти не са под управлението на човеци, така че гозбите им с месо са доста подозрителни.

— Ценя твоята загриженост, но съм похапвал животни от двайсет-трийсет свята и досега нищо не е успяло да ми смути храносмилането.

Индианеца пак се зачете в менюто, назова избраното ястие и холограмата изчезна.

— Правите грешка — неспокойно промърмори Брусар.

Двете пера сви рамене.

— Няма как да се убедя в това, ако не опитам.

„Джими, държиш се глупаво.“

Индианеца пренебрегна гласа в главата си и увлече придружителя си в незначителни приказки за спортни величия, докато им донесат поръчката.

— Страшничко е да го гледаш — призна, щом се вторачи в синьозелената мръвка на чинията си.

— Ако искате, да ви поръчаме нещо друго.

— Риск печели, риск губи — измънка Двете пера и замислено сдъвка малко парченце. — И на вкус е същото, както изглежда.

Брусар се зае със салатата в купата пред себе си, а Индианеца изяде още няколко парчета от месото. После обяви, че е приключил запознанството си с извънземната кухня. Отсега нататък щял да се храни само в посолството.

— Ако сте още гладен, хапнете от моята салата.

— А, не, благодаря. Това ми уби апетита. — Индианеца вдигна рамене. — В края на краищата нали точно това се очаква от яденето. Ако идвам тук всяка вечер, за един месец ще стана като пръчка.

Изчака Брусар да опразни купата, остави отпечатък от палеца си и номера на удостоверението си в миниатюрния компютър на масата. След минута се увери, че посолството е приело да изплати сумата. После двамата излязоха от ресторанта.

Щом тръгнаха по улицата, Двете пера започна да се оплаква от гадното месо и не млъкна, докато доближиха медицинския център. Изведнъж притисна ръце към корема си, преви се и застена мъчително.

Брусар прецени, че случаят е твърде спешен, за да чакат кола от посолството. Помогна на лейтенанта да изкачи стъпалата пред входа.

Индианеца се свлече на последното стъпало, изпъшка страшно, а младежът се втурна да намери лекар. Двете пера бе принуден да изслуша презрителните наставления на Тридесет и две колко е тъпо да яде неподходяща храна. Едва сдържа ликуващата си усмивка. След малко реши да затвори очи и да припадне.