Майк Резник - Оракула

„Да повредя ли и предавателя?“,

„Не — отговори Двете пера. — Щом го махнете, става безопасен. А и може да ми подскаже кой е врагът. Запазете ми го.“

Лекарката кимна.

„Свалете си туниката и легнете по гръб на масата. Упойката ще ви приспи почти мигновено.“

„Има и още нещо. Наистина ми призлява от онова скапано месо. Можете ли и да ми промиете стомаха?“

„Да. Тези бълвочи са направо ужасни. Чудя се, че не се чувствате още по-зле.“

Индианеца си свали туниката, подхвърли я на Брусар, който стоеше безпомощно отстрани. Легна на операционната маса.

Надигна се внезапно и протегна ръка към бележника.

„Не говорете и когато махнете предавателя от ухото ми. Твърде възможно е да има голям обхват.“

„Помислих и за това“, увери го Джил Хъксли и заговори на глас:

— Тъй и тъй го упоихме, няма да се мъчи излишно. Да се захващаме с работата, а когато се събуди с най-жестоките киселини в стомаха, може и да помисли дали следващия път да се държи по-умно в ресторанти за извънземни.

— Дано му е за урок, докторе — съгласи се Брусар с преправен глас.

Тя притисна пневматичния инжектор към ръката на Индианеца, който се опита да преброи от 100 назад.

Изпадна в безсъзнание, преди да си представи числото 98.

Нечий глас сякаш проби обвилия го мрак.

— Как се чувствате?

Индианеца изохка и опита да се обърне настрани, но се разтресе целият, когато дясното му ухо докосна възглавницата.

— Лейтенант Двете пера, събудете се!

— Я се разкарай…

— Лейтенант, операцията завърши отдавна — настояваше Брусар. — Време е да ставате.

— Кое време е сега?

— Почти се разсъмна.

— Добре. Само минутка да се опомня. — Полежа неподвижно, опитваше да си припомни ясно случките от предишната вечер. — Как мина?

— Горе-долу според очакванията — увери го младежът. — Джил отстрани предавателя и взривното устройство, но остави камерата… След това ви направи цялостен преглед и аз ви докарах в тази стая, където сме от няколко часа.

Индианеца седна изведнъж, но изстена и се хвана за главата.

— Още един ден не бива да правите резки движения — предупреди го Брусар, който се бе настанил на кресло в ъгъла.

— Божичко! Май някой в главата ми блъска да излезе.

— Джил предположи, че ще се събудите със страшно главоболие.

— Онова — третото, наистина ли беше бомба?

— Да.

— Сега къде е?

— Разтворихме я в киселина.

— Нима една бомба се разтваря в киселина? — усъмни се Двете пера.

— Възможно е при органични устройства като плазмените бомби. По-сложно беше да я извадим, без да я взривим. — Младежът се ухили. — Затова ви цепи главата.

— А предавателят?

— В съседната стая е. Помислих, че не е добре да го донеса тук, преди да се разберем. Ако желаете, ще го унищожа.

— Засега не се налага — каза Индианеца. — Твоята приятелка инжектира ли ми някакви лекарства?

— Натъпка ви с антибиотици и глюкоза, преди да ви докарам в стаята, а още два-три дни ще трябва да взимате лекарства за болките.

— Май не виждам като преди — намръщи се Двете пера.

— Позволих си да ви сложа превръзка на лявото око. Ако искате, махнете я. Прецених, че не е добре онзи, който ви следи, да ви види в болнична стая.

— Досетлив си — одобри Индианеца.

— Какво ще кажете за една закуска?

— А, след няколко минути ще ми дойде добре. Като не броим ония гнусни мръвки, не съм слагал в уста нищо, откакто вчера пристигнахме в посолството.

— Като споменахте посолството… Трябва да им докладвам веднага, иначе спасителните групи скоро ще плъзнат из града. — Брусар се поколеба. — Обадих им се, щом ви изкарахме от операционната, и им надрънках измишльотини за някакво момиче, по което сте хлътнал снощи… но сигурно вече се изнервят.

— Кога мога да стана?

— Когато пожелаете.

— Бива. След още час можеш да ме върнеш в посолството.

— Господине, не ми се вярва в сегашното си състояние да вървите дълго. Нека отида за кола и ще се върна да ви взема оттук.

Индианеца кимна и болката го прониза като мълния.

— Гадост! — промърмори той. — Докога ще трябва да търпя това?

— Какво ви е?

— Щом си помръдна главата, все едно ме праскат с тояга.

— Не знам, господине. Джил каза, че операцията ще ви причини някои неудобства още ден-два.

— Което за доктора е дреболия, за пациента си е адска мъка. Я ми дай от ония успокоителни.

Брусар извади от джоба си малък инхалатор.

— По едно вдишване на всеки четири часа.

Индианеца сграбчи приборчето, пъхна го в лявата си ноздра и смръкна два пъти.