Майк Резник - Оракула

— А как почиствате стаята? — заяде се Двете пера.

— Навсякъде има малки домакински роботи. Не се стряскайте от вида им — приличат на кръстоска между пън и голяма змия.

— Благодаря за предупреждението.

Индианеца застана пред вратата и зяпна ключалката.

„293Y78QI“, подсказа гласът в ухото му.

Той набра цифрите и буквите, вратата се прибра в стената.

— Много е приятно тук — каза, щом огледа набързо дългата, елегантно обзаведена стая.

Вдясно имаше легло с нощно шкафче, вляво ниша за гости с две кресла и диван, а точно пред него — прозорец с изглед към грижливо поддържана градина. До прозореца бе поставено бюро с малък компютър.

— Това е вратата на гардероба, а тази е към банята — обясни Брусар. — Всяка се отваря, щом я доближите, а банята може да се заключва отвътре.

— Наистина е много приятно — повтори Индианеца. — Последната ми квартира — добави с усмивка, — не се отличаваше с подобни размери.

— Промените и допълненията към текущите ви заповеди ще бъдат прехвърлени във вашия компютър. Кодиран е за вашия глас и служебен номер.

— Е, впечатлен съм — заключи Двете пера. — Сега да хапнем някъде.

— Столовата е в подземието, господине. С удоволствие ще ви заведа там. Най-вероятно багажът ви ще бъде докаран от космодрума, преди да се нахраните.

Индианеца поклати глава.

— Нима наоколо няма и един ресторант?

— Ресторант ли? — учудено повтори Брусар.

— Така се наричат заведенията, където отиват хора, обзети от желанието да ядат извън дома си — подигравателно обясни Двете пера. — Вероятно си чувал поне, че съществуват?

— Аз съм чувал, господине, но не и Сините дяволи. Предпочитат да се хранят насаме, както ние… ъ-ъ, да се отбиваме в тоалетната.

— Но няма ли поне един ресторант в целия град? — настоя Индианеца.

— Дори са три. Но всички са в най-неприятния район, където Сините дяволи отиват рядко. Готвят храна за всякакви чужденци, а не само за хора. Господине, не вярвам да запомните такова преживяване с добро.

— Хайде, избери един и да вървим. Правителството ще плати сметката.

— Може би не е особено благоразумно — нерешително възрази Брусар. — Не сме най-популярната раса на тази планета. Миналата седмица имаше спречкване между човек и двама канфорити, точно в ресторант…

— Невъзможно е да опозная града, ако си седя в посолството.

— Ще се радвам да обиколим с кола и да ви покажа всичко.

— И от задната седалка няма да усетя кое как е — непреклонно каза Индианеца. — Ако не ти се иска, остани тук. Само ми обясни как да стигна до най-близкия ресторант.

— Не мога да ви пусна сам, а нямам и право да ви спра — въздъхна младежът. — Налага се да ви придружа.

— Чудесно. Да не губим повече време.

Върнаха се във фоайето и скоро попаднаха в невероятно задушната атмосфера на Хадес.

— Можем ли да отидем дотам пеша? — попита Двете пера. — Искам да се поразтъпча.

— Възможно е, но не ви препоръчвам. По права линия едва ли има и четиристотин метра, но ще изминем поне пет пъти по-дълго разстояние.

— Правите линии май не са на почит в този свят. Добре, води ме.

— Господине, позволявам си още веднъж да ви предложа колата. Не сте свикнал с климата и можете да се изтощите, без да усетите.

— Не знам по-добър начин да свикна.

Минаха край голяма постройка с множество стени, която май нямаше нито врати, нито прозорци. Свиха зад ъгъла и почти нахлуха в нещо, което наглед беше магазинче за занаятчийски изделия. Бяха изложени седемнадесет триъгълника, направени от най-различни метали и видове дървесина. Индианеца попита Брусар какво представляват.

— Те са нещо като религиозни символи, но не точно според нашите разбирания. Искам да кажа, че не изпълняват същата роля като кръстовете. По-скоро са емблеми, както хората развяват знамена или се окичват с ордени. Доколкото си изяснихме, материалите и цветовете обозначават отделни етнически групи, макар че може да са кланове, съсловия или бойни подразделения. Но тези символи са най-разпространените на Хадес.

Младежът огледа улицата. В момента наоколо имаше около четирийсет Сини дяволи — някои крачеха устремено, други зяпаха. Виждаха се и такива, които незнайно защо не помръдваха.

— Както виждате — продължи Брусар, — половината от тях носят триъгълници. Някои си ги окачват на шията, други ги закачат на дрехите си, трети ги връзват на ръцете или краката си.

Индианеца позяпа местните жители, вдигна рамене и се обърна. Надуши ужасна воня и надникна във вътрешността на сграда, където няколко одрани трупа на шесткраки животинчета висяха на куки.