Майк Резник - Пророчицата

— Заповядайте — отговори Хлапето.

— Благодаря — мъжът протегна ръка. — Казвам се Джеймс Мбоя.

— Нийл Кайман — Хлапето пое ръката му.

— Нов си тук, нали?

Хлапето кимна.

— Току-що пристигам.

— Какво продаваш?

— Защо си мислиш, че продавам нещо?

Мбоя се засмя.

— Защото никой не идва на фермерски свят за удоволствие.

— Никой ли не идва да купува?

Мбоя поклати глава.

— Всичкото ни месо и зърно са продадени за следващото десетилетие. Доставчици сме на доста светове… Ако искаш, мога да ти продам малко злато — той се усмихна, показвайки двата си златни зъба. — Те се вадят. Залагам ги, когато имам нужда от пари, после, като се опарича, си ги купувам отново.

Хлапето отпи от бирата си.

— Чипове — каза накрая.

— Моля?

— Компютърни чипове. Това продавам.

— Какъв вид?

— Каквито искаш да ти създам.

— Нещо, което да ме кара да се чувствам десет години по-млад, когато се събуждам сутрин — усмихна се Мбоя.

— Може да се направи.

— Наистина ли?

— Няма да си по-млад, но мога да създам чип, който ще притъпи всички твои болки.

Мбоя щракна с пръсти.

— Просто ей така? — попита той, все още усмихнат.

— Не. Трябва да говоря с лекаря ти, да открия какво те боли, кои мускули атрофират, да науча цялата ти медицинска история. Тогава ще мога да го направя — Хлапето замълча, после продължи; — Обаче той ще трябва да го имплантира. Аз съм техник, а не хирург.

— Колко смяташ да останеш на Моцарт? — попита Мбоя. — Ако мога да отделя малко пари настрана, ще имаш клиент.

Хлапето вдигна рамене.

— Зависи от бизнеса, който ще завъртя тук — и отпи отново от бирата си. — Пуснах няколко обяви. Сега просто чакам.

— Може би няма да е зле да те поразведа наоколо, докато си тук — предложи Мбоя. — Не че има кой знае какво да се види.

— Е, има едно нещо, което искам да видя — отговори Хлапето след известен размисъл.

— Така ли? И какво е то?

— Докато бях на един свят наблизо, чух, че тук живее жена, наречена Пророчицата, която може да вижда в бъдещето… Иска ми се да се срещна с нея.

— Защо?

Хлапето се усмихна.

— Трябва ми малък съвет къде да инвестирам. Може би ще мога да разменя няколко чипа за това.

— Ами аз я виждам от време на време — отговори Мбоя. — Мога да попитам дали ще се заинтересува… Защо пък не? — добави замислено той. — И да знаеш предварително, че ще се събудиш с махмурлук, това не го премахва, нали?

— Оценявам мнението ти — Хлапето забеляза, че Мбоя е свършил бирата. — Нека те почерпя една.

— Благодаря, много благодаря.

Хлапето махна на бармана да донесе още две бири.

— Като изключим честите посещения до казиното по-надолу, как се забавляват хората тук?

— Това е земеделски свят — изсмя се Мбоя. — Говорят за растения, торове и времето. Най-вече за времето. Понякога организират изложби на добитък. Май че е само това.

— Не звучи кой знае колко вълнуващо.

— Ако искаш забавления, отиди на свят като Калиопа или може би Конфуций, а не на фермерски свят.

— Бил ли си някога там?

— Един-два пъти.

— Каква работа, за Бога, може да има един фермер на Конфуций? — попита Хлапето, когато барманът пристигна с двете бири.

Мбоя не отговори веднага, а го изгледа.

— Не съм казвал, че съм фермер.

— Не, мисля, че не си — съгласи се Хлапето. — Какво правиш тогава?

Мбоя сви безразлично рамене.

— Ами малко от това, малко от онова. Тук една сделка, там друга.

— Откога си на Моцарт?

— От няколко месеца. Приятен свят. Малко скучен, както вече си забелязал, но климатът е хубав, хората дружелюбни и парите ти стигат за доста време… Не по-лош от повечето светове, а вероятно и по-добър от доста други.

— А къде си роден? — Хлапето вдигна новата чаша и отпи.

— В Демокрацията — отвърна презрително Мбоя. — На един малък свят, наречен Далечен Лондон… Реших, че човек с моите таланти трябва да дойде по Вътрешната граница.

— А какви са тези таланти?

— Ще се смееш.

— Няма.

Мбоя вдигна рамене.

— Точно в момента се занимавам с контрол над паразитите и вредителите.

— Контрол над паразити? — повтори изненадано Хлапето.

— Ако имаш такъв проблем, повикай ме и ще се справя с него.

— Е, поне разбирам защо си на този свят. Сигурно тук има доста работа за теб.

— Да, има — отвърна Мбоя, довърши бирата си и сложи празната чаша на масата.

— Не искам да те обидя, ама е скучна работа.

— На мен ми харесва.

— Всеки с вкуса си.

— Наистина — съгласи се Мбоя. — Ако питаш мен, аз ще полудея да прекарвам цялото си време в създаване на компютърни чипове.