Майк Резник - Преобразеният

— Боец съм — кимна Ленъкс.

— Къде са ти оръжията?

„Виждате меча и камата ми. Какво още трябва да носи боецът със себе си?“

— Оставих ги при моето кадеко. Бяха твърде тежки, за да ги мъкна. Ще намеря нови, когато стигна в Браканан.

— Голяма глупост е да пътуваш толкова зле въоръжен и сам. Ами ако бяхме рейбони или севънсейли?

Рейбони, рейбони… Беше чувал тази дума. Какво ли означаваше? А, да — скитащите пустинни крадци. Севънсейли. Не се сещаше за значението, но сигурно е нещо подобно.

— Щях да обясня, че идвам с мир.

— Рейбоните не приемат такива обяснения.

„Какво трябва да отговори на това един боец?“

— Тогава щях да те убия.

— Само с меч и кама? — усъмни се Сумричи.

— Точно така — отвърна Ленъкс.

— Говориш много самоуверено.

— Излязъл съм жив от всичките си битки досега. Това е основание за самоувереност у всеки боец.

„Хайде някой да смени темата. Все по-надълбоко затъвам.“

Трите Светулки размениха шепнешком няколко думи и Джамарш отново се обади:

— Ще прередим товара и ще ти дадем да яздиш едното кадеко.

„Един самоуверен боец лесно се справя на тази планета, нали така?“

Ленъкс се радваше, че устата му вече не може да се разтяга в усмивка, защото щеше да му бъде много трудно да я потисне.

Нешбидан погледна Ленъкс.

— Ял ли си? — запита той най-накрая.

— Отдавна. — Ленъкс носеше сушено месо за три дни в един джоб на мантията си, но бе решил да го пази за в краен случай.

Нешбидан бръкна в една торба и му подхвърли нещо. Приличаше на престаряла сбръчкана круша. Ленъкс я погледна, но като усети, че са се втренчили в него, я захапа. Не беше особено сочна, обаче той сдъвка и преглътна някак отхапаното парче, а после отхапа още едно. Този път му се стори по-вкусна и когато я довърши, реши, че доста му е харесала.

— Нашите кадеко вече добре си отпочинаха — обяви Джамарш, след като Ленъкс свърши с яденето. — До залез можем да преполовим пътя до следващия оазис.

Джамарш посочи на Ленъкс на кое кадеко да се качи и трите Светулки бързо прередиха товарите на животните. Имаше общо дванайсет кадеко, но само ездитните животни носеха някакви подобия на амуниции. Ленъкс гледаше как останалите се качват на животните си, после повтори действията им, опитвайки се да държи единствения ремък на оглавника точно като тях. Нешбидан веднага зае място най-отзад, а другите две Светулки обясниха на Ленъкс, че трябва да язди отпред заедно с тях.

Когато потеглиха, осемте товарни кадеко тръгнаха след тях, изравнявайки крачката си с ездитните.

— Ще трябва да намерим сигурно място за нощувка — обади се Джамарш. — Тази част на пустинята е пълна с рейбони.

— Защо просто не продължим да яздим? — предложи Ленъкс, чудейки се защо не лагеруват в горещината през деня и не пътуват през нощта, когато ще е по-трудно да ги забележат.

— Ти си или най-смелият, или най-лудият от всички бойци, които съм срещал досега — отговори Джамарш.

— Както кажеш — съгласи се Ленъкс. — Аз съм просто пътник.

— Наистина ли си склонен да яздиш през нощта? — полюбопитства Сумричи.

— Та те са само бандити.

— Ние сме смели жанди — така наричаха себе си Светулките, — но дори ние не се осмеляваме да предизвикваме рейбоните.

— Виждал съм Хора да ходят сред тях без страх — подметна Ленъкс, който чакаше удобен момент да заговори за своята раса.

— Защото Хората са невежи — отговори Сумричи. — Казвали са ми, че дори не можели да виждат нощем.

„По дяволите! Нищо чудно, че не яздят нощем из териториите на рейбоните. Светулките виждат в тъмното! Дори да не го помнех, не трябваше да забравям, че ние светим през нощта. Внимавай, Ленъкс, или още първия ден ще хвърлиш топа!“

— Те имат невероятни оръжия — каза накрая Ленъкс.

— Чувал съм, но не съм виждал — рече Джамарш.

— Аз съм виждал — отсече Ленъкс. — Можем да научим нещичко от тях.

— Ти беше ли в Браканан, когато го нападнаха? — запита Сумричи.

— Бях.

— Вярно ли е, че един от Хората помислил, че може да се маскира и да се доближи до пирамидата?

— Вярно е — потвърди Ленъкс.

Сумричи изсумтя презрително.

— Ясно е, че няма какво да научим от тях.

— Не знам — рече Ленъкс, — Ние нямаме нещо, което те да искат, обаче те имат нещо, което на нас ни е необходимо — оръжията им. Мислил съм си, че няма да е лошо да общуваме с тях.

— Това ми мирише на богохулство — отсече Джамарш.

— Жандите са избраният от Бога народ. Не търсим връзка с низши същества.