Майк Резник - Преобразеният

— Добре казано — съгласи се Белмонте, — Но както и да е, от този момент нататък ще говорите с персонала в болницата само чрез мен.

— Чудесно. Колко изкарахте на Медина?

— Почти пет години. Дълго време учих малкото, което знам от бракананския диалект. Завиждам на езиковите ви умения.

— Бяхте ли там, когато ми се случиха ония малки неприятности?

Белмонте поклати глава.

— Не, бях в отпуск. Но чух за това. Все още не мога да повярвам, че някой е успял да стигне до пирамидата!

— По-лесно беше да ида там, отколкото да се върна — отбеляза кисело Ленъкс.

— Разбрах, че вече сте написал няколко глави за приключенията си на Медина — поде Белмонте. — Дали не бих могъл някой път да ги прочета?

— Те са в компютъра — махна Ленъкс към блестящия куб, който стоеше на бюрото му. — Моля, заповядайте.

— Благодаря. Нетърпелив съм да се запозная с ръкописа. — Белмонте изтри потта от челото си и разкопча ризата си. — Тук е страшно горещо, не намирате ли?

— Не съм забелязал — отвърна съвсем искрено Ленъкс.

— Действа ли? — запита Ленъкс, като се опитваше да задвижи прозрачните мембрани, щръкнали там, където някога се намираха плешките му.

— Малко — отговори Белмонте.

— Изобщо не ги усещам — оплака се Ленъкс.

Белмонте преведе изказването му на Беатрис Нгони.

— Защото са изкуствени конструкции, а вие използвате мускули, които никога не сте употребявал преди — обясни тя. — фактически никога преди не сте ги имал.

— Тогава как…

— Само се опитвайте и се поправяйте, докато разберете как се действа с тях.

Ленъкс се съсредоточи.

— Сега мръдна ли нещо?

— Още не.

Той се напъна и изгрухтя.

— Ами сега?

Белмонте поклати глава.

— Само си свивате раменете.

— Използвам всички налични мускули — оплака се Ленъкс. — Сигурно не са били присадени правилно.

— Продължавайте с опитите.

Той направи още едно усилие.

— Нищо. — констатира Белмонте.

— По дяволите! Никога няма да успея да ги задвижа.

Но в края на краищата ги задвижи.

— Какво ви е мнението за това? — запита го Белмонте, сочейки към храната на Светулките, която Ленъкс ядеше.

— Добро е, да, наистина.

— Как го намирате в сравнение с храната на Хората?

— Не е пържола, но може да се яде.

На обяд поднесоха на Ленъкс пържола. Той хапна две хапки и веднага повърна.

— Според мен напредвате — констатира Белмонте, когато Ленъкс му хвърли яростен поглед с оранжевите си чуждопланетни очи.

— Чудесно — похвали го Беатрис Нгони. — Да пробваме новия ви глас.

— Когато кажете, съм готов — отвърна Ленъкс. Тя погледна въпросително Белмонте.

— Има нещо в интонацията — каза той.

— По-точно?

Белмонте сви вежди.

— Би трябвало да е, по-дълбок не е думата… по-плътен.

— Дайте ми малко време — помоли Ленъкс. — Произнесох само едно изречение.

— Сега по-добре ли е? — запита Беатрис.

— Не съм сигурен — бе отговорът на Белмонте.

— Искам да говорите с него целия следобед, докато капне — нареди тя. — Когато височината и тонът ви се сторят добри, повикайте ме незабавно. Ще запишем целия сеанс. След като разберем как точно трябва да звучи, ще направим малки поправки при следващата операция.

— Не мога да говоря целия следобед — протестира Ленъкс. — Гърлото вече ме боли.

Беатрис почака Белмонте да преведе и се обърна към Ленъкс:

— Гърлото ви боли от операцията, а не от говорене на браканански. Когато се уморите, височината и тонът на гласа ви се променят. Искаме майор Белмонте да потвърди кога звучите истински, дори само едно-две изречения, за да можем да направим необходимите корекции.

— Значи за какво искате да си поговорим сега? — запита го Белмонте, когато двамата останаха сами.

— За мъчения.

— Мъчения ли? — учуди се майорът. — Имате ли предвид някоя жертва?

— Да започнем с Беатрис Нгони.

Следващата придобивка бяха новите зъби. После се снабди с два вътрешни органа, чието предназначение така и не можа да разбере. В продължение на няколко сеанса свикваше с новото си нощно зрение, което беше много по-добро от това на Хората. Новите му уши можеха да чуват толкова високи звуци, които Хората никога не успяваха да доловят.

Предпоследната операция беше за смяна на гениталиите му — поради психологически съображения я отлагаха за колкото се може по-късно. Ленъкс удиви всички, като не се показа ни най-малко учуден или смутен от новия си клинообразен полов орган.

Фосфоресциращата кожа си оставаше проблем. В крайна сметка решиха да му присадят чисто нов епидермис с вътрешни регулатори, за да може блясъкът да се усилва и намалява. Бяха му необходими почти две седмици, докато се научи как да задейства регулаторите. Най-накрая му присадиха още един изкуствен орган, който по негова команда попиваше фосфоресциращата секреция през изкуствената му кожа. След още десетина дни се научи да управлява и него.