Майк Резник - Преобразеният

В крайна сметка обаче след малко повече от пет стандартни галактически месеца новоизлюпената Светулка на име Завиър Уилям Ленъкс бе обявена за годна и се качи на борда на кораба за далечната Медина.

Възбудата му, че се връща на тази планета, бе само мъничко по-голяма от щастието, че е оставил зад гърба си Беатрис Нгони заедно с колегите й.

Най-напред забеляза, че макар на бледото небе да нямаше облаци, макар слънцето да пращаше лъчите си право върху главата му, усеща само умерена топлина, а не неприятна жега. Когато тръгна през пустинята, стъпалата му се овлажниха, без това да му създаде неудобство, и той не можеше да се начуди на способността на новото си тяло да се справя едновременно с пясъка и с разстоянието.

„Ето това се казва тяло. Изминах десет, може би дванайсет мили под изгарящото слънце, а дори не се чувствам уморен. Бих могъл и да свикна с това.“

Под мантията си бе скрил манерка, но дори след два часа ходене под обедното слънце не усещаше жажда. Изкуствените му очи сканираха хоризонта с точността на бинокъл, търсейки следи от селище. Нямаше никакви следи, но забеляза оазис на около десет мили пред себе си и се насочи натам.

По пътя се натъкна на голямо насекомо, дълго почти пет сантиметра, което му заприлича на скарабей. Човешкият инстинкт му подсказваше да се пази от него, но любопитството надделя и той го хвана с дългите си грациозни пръсти. Внезапно от главата на насекомото изникна чифт щипци и то се опита да хване с тях ръката му. Ленъкс му откъсна главата, а след това, тъй като коремът му се видя мек и издут, го проби с дългия си, твърд като стомана нокът. Бликна течност и обля пръстите му. Той хвърли насекомото настрана и близна пръста си. Според мозъка му беше отвратително, но според тялото му вкусът беше превъзходен. Това беше цялата течност, която му бе необходима, докато стигне до оазиса.

На три мили от него видя дузина товарни животни, а след още миг различи три Светулки, седнали на сянка под едно дърво. Първата му мисъл бе да се скрие, но те сигурно вече го бяха забелязали; а и той бе дошъл тук да установи контакт, не да го избягва. Затова продължи напред и се доближи до тях, без да бърза или да се бави.

Едната Светулка му каза нещо. Той не можа да разбере нито дума.

— Привет, братя — рече Ленъкс на браканански. — Може ли да споделя сянката ви?

— Добре дошъл — отвърна друга Светулка на същия диалект. — Къде е твоето кадеко?

Кадеко? Какво, по дяволите, е кадеко? Ленъкс светкавично прехвърли през ума си различни възможности и накрая реши, че това е думата за ездитно животно, макар че на браканански не се казваше така.

— Счупи си крака сутринта.

"Трябва ли да добавя, че се е наложило да го унищожа? Да не би да се предполага, че ще мъкна на гърба си десеткилограмов череп от кадеко?

— Дълго ли вървя пеш?

„Колко ли съм извървял? Дванайсет мили? Петнайсет? По-добре да кажа двойно повече, да не вземат да търсят проклетото кадеко!“

Накрая Ленъкс се обърна и посочи едно възвишение на около двайсет и пет мили.

— Дойдох оттам.

— И къде отиваш?

— В Браканан.

— Ти от Браканан ли си?

— Да.

„Разбира се, че съм оттам. Иначе защо ще говоря браканански?“

— Стори ми се, че долових някакъв акцент — каза Светулката. — Навярно съм се заблудил.

— А вие тримата накъде сте се запътили?

— Първо към Борганан, после към Браканан. Разменяме порст за рагуш.

Порст. Това беше паяжината, използвана за най-екзотичните официални дрехи. Обаче какво е рагуш? Никога преди не беше чувал тази дума.

— Може ли да се присъединя към вас? — запита Ленъкс.

— Нямаме резервно кадеко.

— Ще вървя.

— Няма да можеш да вървиш толкова бързо.

— Поне ще ви виждам. Не ми се иска да пътувам сам из враждебна територия.

— Цялата пустиня е враждебна към самотния пътник.

— Точно това имах предвид — поясни Ленъкс.

Трите Светулки се посъветваха помежду си и му позволиха да се присъедини към тях, както може. Те се казваха Джамарш, Нешбидан и Сумричи и идваха от далечния град Талбидон.

— Аз съм Дромеши — представи се Ленъкс, вземайки името на Светулката, с която бе затворен някога в една килия.

— И ти ли си търговец? — запита Джамарш.

„По-добре да не съм. Не знам имената на половината стоки, с които се търгува на тази планета.“

— Не.

— Може би си боец?

„Мистик, общуващ с духовете — това щеше да е по-добре, но не познавам достатъчно религията им. По-добре да приема това, което ми представят.“