Майк Резник - Космическият ловец (Гълтачът на души)

Която имаше горчив вкус.

Той си спомни последния въпрос на Чака и разбра, че не може нищо да му отговори. Наистина, какво щеше да прави след като натиснеше проклетия спусък?

Беше ловец. Но се нуждаеше от плячката в абсолютно същата степен, в която плячката му се нуждаеше от него. Дори да умреше само след седмица, нямаше ли това да бъде най-самотната, най-изпразнената от съдържание, най-безсмислената седмица от целия му живот?

И тогава осъзна, че въпросът на Чака само бе одраскал повърхността на проблема. Той вече не пиеше, не използваше наркотици, жените не го интересуваха и след като бе вкусил от Гълтача на души, знаеше, че никакво усещане по-слабо от изживяното не би могло да му достави удоволствие от тук нататък. Нямаше семейство или приятели с изключение на шепа познати. Парите му практически се бяха свършили, офисът му бе продаден, професията му се бе превърнала в един далечен спомен. Всичко, което имаше, единственото, което му бе останало, бе това победено същество, увиснало в пространството недалече от „Смъртоносен“.

Мразеше ли го за онова, което бе сторило от живота му?

Да.

Но той знаеше, при това със сигурност, което изключваше всякаква възможност за спор, че той се нуждаеше от него в по-голяма степен, отколкото го мразеше.

— Ох, дявол да го вземе — прошепна той на себе си. После внимателно, почти състрадателно, насочи вибратора в самия център на Гълтача на души и натисна спусъка.

И вместо обикновената емоционална и физическа гръмотевица, той усети едно безкрайно нежно пипалце, което се протяга към него и обхваща душата му, прониквайки във всеки инч, във всяка молекула, всеки атом на тялото и съзнанието му. То увисна неуверено в него, излъчвайки благодарност, и се отдръпна.

Лейн остана като замръзнал няколко минути опитвайки се да анализира какво бе почувствало съществото и каква бе реакцията му на това. Когато успя да се ориентира в собствените си емоции и за първи път не се отврати от тях, усети, че съществото отново го докосва.

И този път нямаше нито болка, нито самота.

Останаха така дълго — ловец и дивеч.

Но един ден Гълтачът на души започна да се отдалечава много бавно и озадачен Лейн го последва. Скоростта му се постепенно се увеличи, но Лейн поддържаше скоростта на „Смъртоносен“ постоянна, защото се безпокоеше за запасите си от гориво. След няколко минути съществото изравни скоростта си с тази на звездолета.

След известно време те се приближиха до черна дупка, може би почти толкова голяма, колкото бе онази, през която бяха проникнали в това пространство и това време. Около нея не се виждаше акреционния диск на всмуквана материя, защото тази дупка бе всмукала всичко около себе си още преди много време. В този район на пространството нямаше нищо друго, освен осезаемото присъствие на самата черна дупка.

Гълтачът на души опита три курса на сближаване преди накрая да бъде удовлетворен от ъгъла и Лейн нямаше друг избор, освен да го следва, повтаряйки всичките му маневри ход след ход. Не след дълго се озоваха под хоризонта на събитията.

И пак Лейн очакваше да изпита някакви по-особени физически усещания, но пак не усети нищо. Гледаше право напред и виждаше Гълтача на души, а когато погледна назад, установи, че не може да види нищо от вселената, която напускаха.

Нямаше представа колко време прекараха в черната дупка, нито какво разстояние бяха изминали, защото тук пространството и времето нямаха смисъл, но в крайна сметка „Смъртоносен“ изплува в друга вселена.

Неговата вселена.

Той потърси стандартните звездни ориентири, въведе координатите им в компютъра и установи, че се намира на половината разстояние между ядрото на Галактиката и Вътрешната граница. Гълтачът на души го очакваше, носейки се бавно на неколкостотин километра от него.

Той прегледа корабните системи, убеди се, че всички работят както трябва и реши, че първата му грижа са горивото и водата. Изчисли курс към Работ VI — най-близкият пограничен свят, за който знаеше, че притежава станции за зареждане. Не след дълго достигна светлинна скорост и продължи по инерция, докато Гълтачът на души се носеше редом с него.

Накрая, много седмици по-късно, той започна да намалява скоростта. Съществото осъзна, че възнамерява да кацне и изстреля към него в бърза последователност чувства на изненада, нещастие, паника и нараненост. Той се опита да го успокои, да премахне някак страховете му, но не знаеше как. И когато влезе в орбита, очаквайки да получи разрешение и инструкции за кацане, ужасът на съществото надделя и то отлетя в противоположна посока.