Майк Резник - Космическият ловец (Гълтачът на души)

— Повтарям: Помощ! — чу се тъничък, но съвсем човешки глас, едва разбираем поради силните смущения. — Повтарям: Помощ! Спешно!

Лейн се пресегна и включи предавателя си.

— Тук е „Смъртоносен“ с командир Никобар Лейн, на четиридесет и пет месеца след излитане от Белор.

— Слава Господи! — с облекчение изрече гласът. — Говори Йонас Стоунмейсън, капитан на „Рейчъл“. Загубихме мощност, а разполагаме с максимум двудневен запас от въздух и вода.

— Какво, по дяволите, правите тук? — осведоми се раздразнено Лейн.

— Корабът превозва колонисти — обясни Стоунмейсън. — Търсехме подходящ земеделски свят по Вътрешната граница, когато загубих цялата си мощност. Летяхме с петдесет процента от скоростта на светлината когато това се случи и инерцията ни отнесе чак тук. Успяхме да възстановим само радиото преди четири дни. Ще ни помогнете ли?

— Не мога — каза Лейн. — Този кораб изпълнява неотложна мисия в друга посока.

— Дявол да те вземе, човече! — извика Стоунмейсън. — Разбери, че имам над шестстотин жени и деца на борда си! Засякохме къде се намирате и изчислихме, че курсовете ми се доближават на по-малко от половин милион километра след пет часа.

Лейн изключи предавателя и провери пулта за наблюдение. Съществото продължаваше да се носи на все същата дистанция пред тях и му беше напълно ясно, че дори само ако забави, да не говорим за спасителна операция, това ще означава края на лова, може би завинаги.

Отново се включи на честотата на бедстващия звездолет.

— „Рейчъл“! Обажда се „Смъртоносен“. Корабът ми е малък, прекалено малък, за да мога да ви помогна по какъвто и да е било начин. Но ще предам за ситуацията, в която се намирате, ще съобщя координатите ви и ще помоля всички кораби, с които съумея да се свържа, да бързат с всички сили към вас.

— Проклет да си, Лейн! — изръмжа Стоунмейсън. — Ти току-що осъди повече от хиляда колонисти на смърт!

— Съжалявам, но нищо не може да се направи — обади се Лейн. — Надявам се да ми повярвате когато ви казвам, че дълбоко съжалявам и че бих ви помогнал с всичко, стига да можех!

— Не може да има нищо по-важно от това да спасиш живота на своите! — каза Стоунмейсън. — Умолявам те, Лейн, помогни ни!

— Не мога — със съжаление в гласа изрече Лейн, опитвайки се да изгони от главата си образа на хиляда подпухнали тела с почернели, надути езици и изхвръкнали очи.

Стори му се, че долавя шума от някакво боричкане и след малко се разнесе ридаещ и полуистеричен женски глас:

— Мистър Лейн, не говоря само от мое име и заради двете си дъщери, а от името на всички пасажери. Какво може да бъде по-важно от това да извършите един акт на милосърдие?

— Не бихте ме разбрали. Повярвайте ми, бих ви помогнал, ако можех!

— Мистър Лейн, умолявам ви, моля…

Лейн пристъпи до радиото и прекъсна връзката.

После предаде управлението на Востувиан, легна в хамака и сложи ръце зад главата си. Длъжен бе да помогне на „Рейчъл“, или най-малкото длъжен бе да се чувства виновен, че не беше помогнал. Но не чувстваше нищо. Единственото, което усещаше, бе страстното желание да премери още веднъж сили със съществото.

И изведнъж, докато мислеше за обречените колонисти, за членовете на колонията Роанок, за миньорите от Бастион, за Моряка, за безкрайните години прекарани в космоса, за ентропното оръжие, което бе стреляло само веднъж и то когато бе станало много късно, в този миг той прозря истинското име на съществото. Не Хипнозвяр, не Звездопрах, не страйгор или някое от другите прозвища, които са му били прикачвани, а истинското му име — единственото име, което най-точно го дефинираше.

В този миг Никобар Лейн взе твърдото решение да унищожи Гълтача на души.

Преследването продължи без особени вълнения следващите петдесет и три дни. Запасите от гориво и храна не предизвикваха безпокойство, но Лейн се страхуваше, че може да имат проблеми с прясната вода след около месец. И понеже нямаше и най-малка представа кога ще може да убие Гълтача на души, той възложи на Востувиан задачата да монтира системата за рециклиране.

Не петдесет и четвъртия ден след като бяха оставили „Рейчъл“ на произвола на съдбата, те навлязоха в района на галактическото ядро.

И откриха дядото на всички черни дупки.

От векове се твърдеше, че в центъра на ядрото на всяка спирална галактика има огромна черна дупка. Дупката пред погледа на Лейн имаше триста и трийсет милиона километра в диаметър и можеше да обхване в себе си орбитата на Марс, ако бе поставена на мястото на Слънцето. Той, разбира се, не можеше да я разгледа: природата й бе такава, че тя поглъщаше всичко, дори светлината, и не излъчваше нищо. Но уредите за наблюдение на „Смъртоносен“ уловиха гравитационното й поле и изчислиха границата на хоризонта на събитията.