Майк Резник - Космическият ловец (Гълтачът на души)

Превключи обратно на автоматичен режим на управление и за първи път от много време насам огледа пилотската кабина. Трупът на Востувиан лежеше извит под неестествен ъгъл, безжизнените му очи го гледаха неодобрително, а устните му бяха застинали в ужасна гримаса. Лейн придърпа тялото до един от въздушните шлюзове и го изхвърли навън, а после панически изтича в камерата за хипносън.

Муфти беше мъртъв, както бе знаел, че ще го намери, защото жизнените му процеси бяха прекъснати през времето когато корабът бе минал през черната дупка.

Той внимателно пое крехкото телце и го изнесе извън камерата, галейки го с нежност. Чувствайки се абсолютно нещастен, той се върна в пилотската кабина и седна, притиснал го до гърдите си с такава сила, че то сигурно би изкрещяло от болка, ако беше живо.

Накрая, когато усети, че телцето започва да се втвърдява, той го занесе до шлюза и след няколко секунди Негова Светлост лорд Муфти излетя в празното пространство навън. Космосът можеше да бъде добър за едно тяло, но можеше да бъде и гротескно капризен. Лейн още помнеше какво се бе случило преди много години с един мъж, чийто скафандър се бе разкъсал във вакуума и гледката не бе никак приятна. От друга страна, космосът можеше да се погрижи за малкия му питомец и да запази тялото и чертите му завинаги и Лейн бе благодарен на това.

После отново насочи вниманието си към Гълтача на души.

Той бе всичко, което му бе останало. Востувиан бе мъртъв, Муфти също, дори вселената, в която се бе родил, все едно че бе мъртва. Сега оставаха само те двамата. Нищо друго, никой друг нямаше значение, а и не съществуваше.

Беше убеден, че вече може да го убие когато пожелае. Съществото беше пострадало от изстрела му и уредите показваха, че сега диаметърът му е само пет километра.

Но той все още не можеше да се отърси от неговата реакция, когато го бе ранил. То му бе вярвало, точно както Муфти му бе вярвал, а Лейн не можеше да понесе мисълта да убие в един-единствен ден две същества, които му се бяха доверили. Поне едното можеше да остави за утре.

Но на следващия ден Гълтачът на души бе възвърнал част от силата си и увеличи скоростта си. Освен това, поради дезориентация или паника, той отново започна да сменя хаотично курса си и Лейн нямаше какво друго да направи, освен да го последва.

Останаха като привързани един за друг в продължение на почти една седмица и изведнъж в мислите на Лейн се появи нов момент: той бе изразходвал повече гориво да повтаря маневрите на съществото през последните шест дни, отколкото за цялото преследване до черната дупка. Ако това продължеше, резервоарите му щяха да бъдат празни след десет дни.

Гълтачът на души продължи да се рее хаотично из пространството още шест дни и Лейн започна да осъзнава, че ако не го убие сега, може никога вече да няма тази възможност.

Тогава Гълтачът на души започна да намалява скоростта си. Може би едва сега бе стигнал до края на онзи привидно неизчерпаем запас от енергия, може би започваха да оказват своето влияние пораженията нанесени от разредителя, а може би просто си играеше с него. Каквато и да бе причината, скоро разстоянието между тях стана сто хиляди километра, после осемдесет, четиридесет, а не след дълго съществото и неговият преследващ увиснаха неподвижно на двайсет хиляди километра един от друг.

Едва сега Лейн разбра, че не изпитва чувството на безпокойство, което винаги се появяваше с приближаването на Гълтача на души. Вместо това той се чувстваше стар, изморен и болезнено самотен.

Гълтачът на души най-сетне се бе предал. Беше готов да умре, беше се изморил да бяга, не можеше да разбере как нещо, на което се бе доверил, го бе наранило така дълбоко. И сега не развяваше бял флаг, не искаше мирни преговори.

Просто се бе предал безусловно.

Лейн сложи ръка върху спусъка на разредителя и… спря.

Виждаше съществото на екрана и то му се струваше остаряло и победено. Дори цветът му бе някак убит, тялото му не пулсираше от енергията в него, формата му оставаше неизменна.

Опита се да анализира емоциите на Гълтача на души. Не долавяше гняв, нямаше омраза, нито дори възмущение пред обратите на съдбата. Единственото, което усещаше бе отказа от по-нататъшната борба и желание неизбежното, което предстоеше, да свърши колкото може по-бързо.

За този миг бе живял Лейн от толкова време, че вече не помнеше началото, за този миг бе жадувал, бе убивал, бе ограбвал и бе лъгал. Това беше неговият абсолютен триумф, победата, за която бе зарязал своята кариера, бе прахосал богатството си и бе изгубил младостта си. Той свали ръка от спусъка. Струваше да се наслади колкото може по-дълго. Съществото беше победено и волята му бе подчинена на неговата — то не би опитало да избяга. Можеше да почака, опивайки се от победата.