Майк Резник: Раят

Гарднър кимна и ни остави, а Мастерсън обгърна с ръка раменете ми, сякаш съм отдавна изгубен приятел.

— Радвам се да те видя отново, Матю.

— Хванахте ли потенциалния убиец?

— Разбира се.

— За да убие президента ли беше дошъл тук?

— Утре ме попитай. Сега го разпитваме.

— Бих искал да присъствам на разпита.

Той се усмихна.

— Не мисля, че ще ти хареса.

— Толкова ли е брутален?

— Толкова ефикасен.

Поведе ме към главния изход и сигнализира на частната си кола, която пристигна миг по-късно. Отидохме до „Катлъри“, ресторант на открито в покрайнините на града, който имаше единственото ранчо за дивеч на планетата и задоволяваше собствените си нужди. Беше собственост и се посещаваше единствено от хора.

— Е, Матю — Мастерсън си поръча пържола от среброкож, а аз поисках да опитам от среброкож, бързоног и два вида диви козли, — след като си на планетата повече от седмица, какво мислиш?

— Мисля, че призраците на комодор Куинси и Буко Пепон ронят горчиви сълзи.

Мастерсън се усмихна.

— А аз мисля, че по-скоро си умират от смях, защото са се оттеглили от сцената, преди да започнат истинските проблеми.

— Ти си още на сцената. Ти самият мислиш ли, че тези проблеми са разрешими?

— На всички проблеми могат да се намерят решения. Нашата работа е да стискаме палци, докато решението се появи.

— И какво решение очакваш?

Той вдигна рамене.

— Кой знае? Може да е всичко от общопланетна чума до друг Джони Рамзи.

— Искаш да кажеш друг Буко Пепон.

Той поклати глава.

— Проблемите на тази планета няма да бъдат разрешени от диг, независимо колко талантлив е. На Пепони є е нужно в нея да се влюби някой от Републиката, някой с власт.

— Имаш предвид някой с пари.

— Не. Виждаш какво става с парите, които изпращат тук, Матю. Половината отива веднага в джоба на Тонка, а другата част се разпределя между останалите политици. Не, имаме нужда от някой с власт и ентусиазъм, който напълно да преправи Пепони.

— Вече е опитвано — рекох. — Наричали го колониализъм.

— И Пепони е бил доста по-добре тогава.

— Защо не спреш първите петима местни жители на улицата и не ги попиташ дали са съгласни с теб? — предложих.

— Защо не ги попитаме, когато населението стигне шест милиарда и всеки от тях започне да гладува? — изстреля в отговор той. — Ще стане само след век или два, Матю.

— Знам.

— И все пак природата има свои начини на борба. Звучи жестоко, но нещо, което може да изтреби три четвърти от населението, ще е най-хубавото за тази планета.

— Това е прекалено голям катаклизъм за мен. Пепони може да се изхранва и сега. Просто е въпрос на обучение.

— Не говорим за Лодин ХI или за близнаците Канфор. Преди сто и петдесет години тукашните племена не са познавали колелото. Пепони е свят, в който жителите са излезли от пустошта само преди едно поколение, и е изправен пред непреодолими проблеми.

Тъкмо тогава ни поднесоха яденето и изоставихме темата, докато хапвахме. Среброкожът не ми хареса повече, отколкото когато Буко Пепон ми го предложи преди четиринадесет години, но бързоногът беше приемлив, а двата диви козела бяха отлични.

— Как ти хареса резерватът Керинджера, Матю? — попита Мастерсън.

— Беше чудесен. Въобще не беше това, което очаквах. Понеже съм слушал Хардуик да говори за безкрайни стада дивеч, очаквах да видя повече животни, но мястото определено имаше някаква сурова красота, която ми допадна.

— Знаех, че ще ти хареса — каза доволно той. — Няма много такива места, останали на Пепони. Успя ли да посетиш племето бал фози?

— Отидохме там, но имаше толкова много коли и учени, които правеха холограми, че се почувствах… — потърсих подходящ пример.

— Сякаш си турист в равнините на сибоните и си в един от двайсетте минибуса, които са заобиколили котка-демон, тръгнала на лов?

— Точно така!

— Е, добре — въздъхна той. — Когато за пръв път ги срещнах, бяха примитивни и неподправени. Разбира се, когато за пръв път срещнах сибоните, те бяха горда и арогантна раса на воини. Сега се мотаят пред входа на резерватите и си просят пари, за да позират за холограми. Времето се променя. — Той помълча замислено. — Предполагам, че затова се възхищавам на богодите. Те единствени се опитват да се приспособят към промените.

— Но ти служиш на един бегу — изтъкнах.

— Служа на президентството — отвърна той. — Който и да е на върха му, това не ме засяга

— Докато ти позволява да задържиш работата си.