Майк Резник - Раят

Внезапно ми хрумна, че шестдесетсантиметровата каменна стена около ресторанта на открито не бе кой знае каква преграда.

— Какво ще правим, ако дойде насам? — попитах нервно.

— Няма да дойде.

— А ако дойде?

— Погледни є корема — изтъкна Гарднър. — Вече е изяла близо четирийсет килограма. Няма да огладнее през следващите два дни.

— Не е нужно да е гладна — отвърнах, почти очаквайки котката-демон да ме нападне. — А само раздразнена.

Гарднър се ухили и посочи униформения местен жител, който стоеше на бара със звукова пушка, насочена към огромното животно.

— Сигурно не му се е налагало да стреля с това нещо през последните пет години, но ако котката-демон се насочи към нас, той ще я уплаши. Не е добре за бизнеса животните да изяждат туристите.

Звярът остана неподвижен още минута, после величествено се оттегли в тъмнината.

— Е — обади се Гарднър, — вече видя първата си котка-демон.

— Бях доста изплашен — признах.

— Трудно е да се повярва, че сибоните са ги преследвали с копия, нали?

— Това нещо беше наистина голямо! — продължих. — Мислех, че са с размерите на саванен дявол.

Гарднър се изсмя.

— Не са толкова бързи или зли, но са поне три пъти по-големи. Саванен дявол с такива размери би могъл да победи саблерог и да го закачи на дърво.

Адреналинът ми все още беше повишен, затова си поръчах питие да се успокоя.

— Преследвал ли си някога ранена котка-демон в пустошта? — попитах Гарднър.

— Няколко пъти. Не са толкова злобни като гръмотръсите или саванните дяволи обаче. Обикновено искат просто да се махнат, за да легнат и да ближат раните си… По-скоро бих преследвал въоръжен диг.

Изгледах го и открих, че в много отношения разбирах извънземния Буко Пепон по-добре, отколкото някога бих разбрал този член на собствената ми раса.

Накрая той се изправи.

— Е, Матю, ако ще посещаваме бал фозите утре и ще разглеждаме резервата, хубаво ще е да тръгнем рано.

— Добре — изправих се и аз. — Наистина се забавлявах днес, Стан.

— Радвам се да го чуя… Между другото, мислил си къде другаде ще ходиш, след като видиш различните резервати?

— Никога не съм бил на Големия западен континент. Иска ми се да видя Бакатула и някои от другите градове там, а може да посетя и това, което е останало от резервата на сентабелите, след като съм слушал толкова много за него.

Той спря и се обърна към мен.

— Уточни ли това с Мастърсън?

— Не. Дори не съм го споменавал.

— Не мисля, че ще го одобри.

— Защо не?

— Тонка има проблеми на Големия западен континент.

— Това не ме засяга.

— Мисля, че те засяга — каза сериозно Гарднър.

— Защо?

— Защото не бихме могли да те пазим, ако държиш да отидеш там.

Бал фозите ме разочароваха. Може и да са били примитивни преди няколко години, но изложени на такова внимание, в последно време се бяха развили като всяко друго племе, което познавах. Двама от рибарите дори носеха часовници от Републиката заедно с препаските си.

Ако бал фозите ми се сториха разочарование, то планината Пекана беше истинска трагедия. Десетки хиляди акри от любимата гора на Майк Уесли бяха изсечени, а освен някой случаен гризач или птица единствените живи същества бяха безкрайните стада бифкейкове, които пасяха навсякъде.

После отидохме в равнините на сибоните. В резервата имаше най-голямото количество животни, което бях виждал на Пепони, въпреки че големите стада от времето на Хардуик си оставаха далечен спомен. Хиляди туристи, повечето хора, отсядаха в добре поддържани вили. Всяка сутрин се втурваха при изгрев слънце да зърнат някой гръмотръс или малко семейство бързоноги, после бягаха да обядват и след като преминеше дневната горещина, пак тичаха навън да погледат още малко. Наблъскваха се в претъпкани минибуси, които поддържаха връзка помежду си чрез радио, и когато някой от тях попаднеше на интересно животно, към него скоро се присъединяваха още дузина минибуси като лешояди, наобикалящи хищник, за да го споделят плячката му.

Отне ми половин ден да споря с Гарднър и още два часа по видеофона с Мастерсън, преди да ми разрешат да отида на Големия западен континент, и то само при условие, че Гарднър ме придружава навсякъде. Съгласих се с ограниченията им и два дни по-късно слязох от гражданския самолет, за да стъпя за пръв път на другия главен континент на Пепони.

Резерватът на сентабелите беше в същото лошо състояние, както ми го бяха описвали, но вероятно защото го очаквах, не ми направи такова впечатление колкото някои други неща. Минахме покрай няколко порутени изоставени фабрики, някои от които така и не бяха довършени. Пътищата, покрити с настилка от около сантиметър и половина, бяха в окаяно състояние, много по-зле от черните пътища в резерватите, защото започнеха ли да се деформират, се превръщаха в истинска опасност за живота и здравето.