Майк Резник - Раят

Може би единственото друго нещо, което доставяше на Гарднър такова удоволствие, каквото преследването на животно със сериозната възможност да бъде убит, беше да гледа птиците. Винаги носеше бинокъл със себе си, както и няколко наръчника за птиците, и от момента, в който минахме Балимора, той започна да ми показва и обяснява различните видове. Не можеше ли да познае някоя, спирахме колата, докато не намереше подобна в наръчника. После педантично отбелязваше часа, датата и мястото, където я беше видял.

Когато най-накрая стигнахме Керинджера, дори не си направих труда да вляза в моя купол, а отидох направо в бара и си поръчах студена бира. Огледах се да видя дали Гарднър би искал, но той говореше разгорещено с един местен жител, собственик на малкия магазин за сувенири. Когато след малко дойде при мен на сенчестата маса, ми обясни, че е разпитвал къде се намира дивечът по това време на годината, тъй като не бил идвал в този резерват от смъртта на Пепон.

Беше прекалено горещо, затова решихме да изчакаме слънцето да се спусне по-ниско, преди да започнем да търсим животни с колата. Останахме до сенчестата маса да пием студени напитки и да гледаме безкрайния парад на птиците, които кацаха при водоема.

Накрая, тъкмо преди да заклюмам, почувствах ръката на Гарднър върху своята.

— Какво има?

— Козелът на Нгана.

Озърнах се, но не можах да видя нищо.

— Къде? — попитах объркан.

— На около триста метра, посока два часа.

— Два часа? — повторих озадачен.

— Дванайсет часът е точно пред теб, девет и три са вляво и вдясно — обясни той.

Погледнах в посока два часа и въпреки това не успях да видя нищо.

— Ето — подаде ми бинокъла той. — Опитай с това.

Сложих го пред очите си. Веднага се адаптира към оптичните ми дискове и късогледството, после към имплантираните ми лещи, накрая увеличи малко червеното и кафявото, за да поправи лекия ми далтонизъм, и внезапно по средата на зрителното ми поле изникна миниатюрен надпис за разстоянието до наблюдавания обект.

— Триста метра — казах, бинокълът се настрои за по-малко от секунда и най-накрая успях да видя дребна глава с рога да се подава иззад храстите.

— Прекрасно същество, нали? — обади се Гарднър, когато разбра, че най-сетне съм го видял. — Много изящно и бързо.

— Как успя да го видиш без бинокъла? — попитах, смаян по-скоро от зрението му, отколкото от козела.

— Храстите не изглеждаха наред.

— Не изглеждаха наред ли? В какъв смисъл?

Той вдигна рамене.

— Изглеждаха прекалено плътни, затова предположих, че зад тях се крие животно. После видях рогата му и успях да позная козела по тях.

— Едва виждам храстите оттук. Никога не бих предположил, че има нещо зад тях.

— Това е умение, което се придобива след известен опит в лова — обясни той. — Просто оглеждаш околността, докато нещо не те подразни. Тогава се вглеждаш, докато проумееш какво точно не е наред и девет от десет пъти ще различиш животно. Не винаги е това, което преследваш — продължи той, — но дори антилопа може да те убие, ако успее да забие рогата си в теб.

— Поразен съм.

— В края на втория ни ден в резервата ще започнеш и ти да ги забелязваш — увери ме той. — Вероятно не всички, но поне по-големите.

Лилава птица с жълти линии по коремчето кацна на водоема и Гарднър се захласна да я наблюдава и идентифицира.

Нямаше сервитьори, но барманът ни носеше бира на всеки десет или петнадесет минути, докато накрая реших, че от следващата ще се напия. Гарднър нямаше такъв проблем. Спомних си какво ми беше казал Хардуик за професионалните ловци: най-важното им качество е способността да внимават с пиенето.

Постепенно започна да захладнява — или по-точно, горещината стана по-поносима, и напуснахме бара, за да влезем в колата.

— Красива местност — възхитено рече Гарднър, щом подкарахме по неравния черен път през резервата. — Абсолютно непроменена. Трябва да идвам тук по-често.

— Но изглежда доста пуста — отбелязах.

— Наистина ли мислиш така? — развеселено попита той.

— Не ми казвай, че можеш да видиш някакви животни оттук — рекох невярващо.

— Има четири гръмотръса в посока десет часа на около половин километър оттук. На триста метра направо лежи умрял козел на Нгана, а по-късно на онова старо дърво в посока един часа ще дойде саванен дявол.

— Откъде знаеш това?

Той спря колата и ми посочи едва забележим труп, заклещен между два клона.

— Така го пази от лешояди. Сега вероятно спи в някоя пещера, но ще се върне за остатъка.