Майк Резник - Раят

— Е — въздъхнах, — тук съм, за да разбера какво става, а не за да се карам с теб.

— Тази твоя книга — започна той. — Смятат ли да я разпространяват на Пепони?

— Не мисля. А и според това, което ми разказа, Тонка никога няма да я разреши.

— Ако все още е на власт — съгласи се Мастерсън. — Но на следващия президент, в зависимост от това кога ще встъпи в длъжност, може и да му хареса да види книга, която изкарва Тонка дребнав и корумпиран диктатор с илюзии за величие.

Не му отговорих.

— Изглеждаш озадачен — каза накрая той.

— Така е — признах. — Не познавам Тонка толкова добре, но не ми направи впечатление на потенциален диктатор, какъвто току-що го описа.

— Може би постът прави личността — предположи Мастерсън. — Не мисля, че Тонка е по-лош диг от Буко Пепон, но понякога нуждите на работата те карат да вършиш съмнителни неща.

— Като затварянето на хиляди политически врагове?

— Точно така.

— Пепон никога не е затварял никого.

— На Пепон не му се налагаше, особено когато първите няколко изчезнаха. Освен това той беше Бащата на Пепони, имаше и късмета да е член на политически най-влиятелното племе на планетата. Тонка е просто политик от малко племе, наброяващо едва шест хиляди дигита. Има само още един бегу в цялото проклето правителство. В неговия кабинет няма нито един член, който не би прерязал гърлото му само заради това, че е бегу, да не говорим, че не смятат политиката му за благоприятна спрямо техните избиратели. Причината да е жив досега е, че никой не може да го обвини в предпочитания: единственото племе без някакви облаги от правителството е бегу.

— Трябва да полага дяволски много усилия, за да балансира.

— Така е. Въпросът е, че нито един от проблемите на планетата не изчезва, докато той пази гърба си.

— Е, благодаря, че ме осветли за положението. А сега, ако нямаш нищо против, бих искал да се настаня в хотела си.

— В „Роял“ ли ще отседнеш?

— Да, и ти го знаеш.

— Всъщност не съм си направил труда да проверя — призна той. — Опасявам се, че ще се разочароваш.

— Защо?

— Купиха го от хората. Сега го управляват дигита… Още е добър хотел, но е променен.

— В какъв смисъл?

— Махнаха всички спомени и експонати от колониалната ера и напълно подновиха мястото. Цялата атмосфера изчезна. Сега е просто един скъп туристически хотел, и то не особено добър.

— Съжалявам, че чувам това — казах искрено. — Много ми харесваха спомените и експонатите на „Роял“. Барът „Гръмотръс“ още ли съществува?

Той кимна.

— Да, но сега се нарича „Нейтън Киби Тонка“ и мястото е пълно с дигита.

— Мислех, че не могат да си го позволят.

— Повечето от тях не могат — потвърди той. — Бих казал, че деветдесет процента от дигитата живеят по-зле, отколкото при колониалното правителство. Но другите десет процента правят пари много бързо и обичат да се показват в „Роял“ и в „Екватор“ дори само заради това, че са двете институции, останали от дните, когато не са можели дори да вървят по „Комодор Куинси авеню“.

— Разбирам.

— Какво друго искаш да видиш, докато си на Пепони?

— Не съм решил още.

— Можеш да ми кажеш, Матю. Така или иначе ще разбера. Освен това може да ти отворя някои вратички.

Помислих върху думите му и реших, че мога да бъда честен с него, особено след като нямаше начин да скрия действията си.

— Добре — казах накрая. — Мислех да отида на вилата в планината Пекана и да видя дали се е променила.

— Мога да ти спестя пътуването. Няма я.

— Вилата ли я няма?

— Целия проклет резерват го няма — изсумтя Мастерсън. — Все още го наричат резерват, но повечето от животните ги няма. Богодите опустошиха Зелените земи и през последните три години прочистват гората. Няма вече кой знае какво там, само голи планини и куп бифкейкове.

— Как можаха да направят това? Мислех, че е защитен резерват.

— Това е земя на богодите. Правят каквото си поискат с нея.

— Но…

— Двамата ни военни диктатори бяха соротоба и сентабел, те самите не даваха и пукната пара какво правят богодите с резервата. На Тонка му пука, но няма власт да ги спре.

— Горкият Майк Уесли! Надявам се, че е умрял, преди да започнат да секат дърветата.

— Уесли? — повтори Мастерсън. — Убиха го преди седем години. Както и стария диг, който работеше за него.

— Джошуа Бучанка?

— Именно. Бяха насечени на парчета от бракониери, когато ги изненадали.

— Съжалявам. — Тогава ми хрумна друг въпрос: — Всички земни кораби и саблерози са изчезнали. Какво е останало за бракониерстване?