Майк Резник - Раят

— Не предполагах, че съм се променил толкова много — каза той.

— Косата ти е пооредяла. А си спомням и че беше с петнайсетина килограма по-лек.

— По половин килограм на всеки шест месеца — засмя се той. — Не звучи много, докато не събереш всичките години. — Натисна един бутон на бюрото си и иззад стената се появи добре зареден бар.

— Какво да бъде, Матю?

— Всичко освен местната бира.

Той се изхили.

— Имаш добра памет. Все още е много лоша.

Наля по един цигниански коняк и ме покани да седна от другата страна на бюрото му.

— Чудесно е, че пак те виждам, Матю. Следях кариерата ти.

— Така ли?

— Ти си единственият писател, когото познавам. Особено ми хареса книгата ти за Речен вятър.

— Благодаря. Да можеше да прочетеш и биографията ми за Пепон!

— Прочетох я.

— Мислех, че не я продават тук.

Той се усмихна.

— Не я продават.

Реших, че усмивката му изглежда по-скоро самоуверена, отколкото приятелска.

— Откъде знаеше, че ще дойда на Пепони?

— Това ми е работата — отвърна небрежно той.

— Последния път, когато се видяхме, ти беше бодигард на Буко Пепон. — Отпих от коняка си. — А сега какво правиш?

— О, все още съм в охраната.

Сложих чашата на бюрото и го изгледах.

— Имам един въпрос, Йън.

— Какъв?

— Защо съм тук?

— На Пепони ли?

— В твоя кабинет.

— Мисля, че ти спестих неприятностите и чакането на безкрайната опашка. Освен това не ми се случва често да поздравя стар приятел или да имам извинение за едно питие по време на работа… Колко време ще останеш тук?

— Не знаеш ли?

Той отнво се усмихна.

— Всъщност знам. Ако ми кажеш кои резервати искаш да посетиш, ще гледам да не плащаш такси за тях.

— Много учтиво от твоя страна, Йън, но издателят ми ще поеме разноските.

— Колко благородно от негова страна! Иска ми се и на мен някой да ми осигури ваканция с покриване на всички сметки.

— Напиши няколко книги и може би ще се намери някой.

— Може би, когато се пенсионирам. — Усмивката му изчезна. — Вече не си толкова наивен, Матю.

— Благодаря. Придобих опит след като посетих толкова много диктаторски светове.

— И въпреки това искам да разбера нещо: дошъл си по работа или за удоволствие?

— Ами ако ти кажа, че съм тук за удоволствие?

— Ще отговоря, че лъжеш — обяви категорично той.

— Тогава може и да ти кажа истината — вдигнах рамене. — Натовариха ме да напиша продължение на биографията на Пепон — нещо като „Пепони посетен отново“.

Той кимна.

— Така си и мислех.

— Защо се интересуваш?

— Всичко, което засяга Пепони, ме интересува — отговори сериозно той.

— Такова изявление очаквах по-скоро от президента Тонка.

— Ще го чуеш — щом разбере защо си на планетата… Поставяш ни в неудобно положение, Матю. Нещо повече, поставяш мен в неудобна позиция.

— Защо? Мислех, че работиш в службата за сигурност.

— Всъщност аз съм началникът є.

— Нямам оръжия. Не съм дошъл да убивам Тонка или да свалям правителството.

— Знам. Проблемът е, че сега сигурността не е това, което значеше по времето на Стареца.

— Защо не се изразиш по-ясно?

— Един момент — той натисна два бутона на бюрото си. — Добре. Скенерите не засичат никакво записващо устройство.

— Те са в багажа ми. Изключени са.

— И нека винаги са така, когато си наблизо до мен.

— Добре.

— Говоря сериозно — натърти Мастерсън. — В деня, в който открия, че ме записваш, ще анулирам визата ти и ще те кача на първия кораб обратно.

— Разбрах.

— Надявам се… Добре, Матю — нека сега ти обясня ситуацията.

— Моля те.

— Старият ти приятел Тонка не е Буко Пепон. Единствената причина да е на поста се крие във взаимното недоверие между богодите и кия. Затова се споразумяха за един бегу. За негово оправдание ще призная, че има проблеми, с каквито дори Буко Пепон нямаше да се справи: сентабелите опитват да се отделят, сибоните не изкарват бифкейковете си от резерватите и те унищожават екологията, четвърт от проклетата планета умира от глад, в Зелените земи имаше суша три поредни години, флотата — той има флота сега, се опита да го свали от власт и трябваше да построим два нови затвора в Беренджи. — Мастерсън замълча замалко и ме изгледа. — Преди четиринайсет години задължението на службата за сигурност беше да пази президента. Сега работата ни е да защитаваме президенството. Усещаш ли разликата?

— Мисля, че да. Кой лежи в новите затвори?

Той се усмихна.

— Наистина си разбрал. Стареца знаеше какво да прави с политическите си врагове. Един ден са тук, на другия ги няма, а и му се наложи да го направи само осем или девет пъти. Тонка няма тази власт, така че просто хвърля своите врагове в затвора — а тъй като знаят, че никой няма да ги убие, те постоянно се умножават.