Анди Ремик - Спирала

Връзката прекъсна. Линията не можеше да се проследи и според всички данни просто не съществуваше. Натс беше включила кодиращото устройство, използвано единствено от тактическите групи.

Очевидно не искаше никой да подслуша разговора…

Той почеса наболата си брада. Думите й го обезпокоиха. Сви рамене и се опита да се отърси от тревогите. Какво пък, точно в момента не можеше да направи нищо. Оставаше му единствено да чака Наташа и да се чуди на енергичните й думи и предупреждението й. Но нещата не бяха така прости, Никога не са прости. Защо не бе получил никаква вест от Спиралата? Какво ставаше, мамка му?

Сети се, че винаги мисли по-добре, докато се упражнява.

— Самсън, какво ще кажеш да потичаме?

Но тревогата и лошите образи, свързани с Наташа, нападателите му и липсата на връзка със Спиралата продължаваха да прелитат през ума му…

Кучето тутакси се появи, заподскача радостно и заразмахва опашка.

Картър нахлузи старите „Найк Еърс“ и се спусна по стълбите към входната врата — цената, която се плаща за къща на хълм. Самсън възбудено му се мотаеше из краката, мяташе се и го побутваше, сякаш искаше да го събори. С традиционното „Да не си решил да ме претрепеш?“ двамата се озоваха навън на снега.

Утрото бе изключително студено. Снегът бе хванал ледена кора и бе станал твърд и хлъзгав. С душещия лабрадор в краката, Картър се затича по лекия наклон към гората. Тишината го обгърна отвсякъде и той мислено изстена от напрежението на тази толкова ранна тренировка…

Все пак усещаше нуждата. Нуждата да работи, да усеща бодростта и силата, които идваха само след тежка тренировка; да чувства пътеката под себе си, изгарящата млечна киселина, напрежението на мускулите, спазъма в белите дробове…

Скоро с пламнали прасци изкачи първия склон и навлезе в гората. Замръзнал поток се пропука с трясък като от изстрел, когато Самсън скочи върху тънкия лед. Кучето се претърколи в студената вода и се завъртя в кръг с опашка между краката, преди да догони Картър по пътеката между проблясващите от снега дървета.

— Какви ги вършиш?

Самсън размаха опашка и пусна една широка кучешка усмивка.

— Хайде, казвай какво става в тъпия ти кучешки мозък?

Самсън го погледна и наклони глава. Картър го потупа и ускори крачка, гледаше развеселено как кучето внезапно спринтира наляво сред дърветата, провесило език чак до земята, как от време на време завира нос да подуши нещо и после най-ненадейно променя посоката под въздействието на никакъв дразнител, към който Картър бе — за щастие — напълно безчувствен.

Намръщи се и забави крачка. Рязко завъртя глава настрани. От устата му излизаше пара, потта смъдеше в очите му, Спря, дишаше дълбоко. Самсън дотича и вдигна поглед към господаря си.

— И ти ли го чуваш?

Самсън отново се ухили.

— Хайде.

Далечният шум от двигател издаваше някаква голяма машина. Може би просто минаваше оттук, но някакво лошо предчувствие тегнеше в стомаха на Картър — още от случилото се само преди часове в Германия и ниския полет обратно до Англия… Бяха успели да се измъкнат от преследвачите, но все още усещаше умората, усещаше се изтощен след всички гадни и неочаквани събития в Шваленберг…

Шумът на двигателя се промени и Картър, тичаше непосредствено покрай края на гората, разбра, че колата завива към дома му. Изкачи възвишението и погледна надолу към дрънчащия и бълващ дизелов пушек стар бус, който несъмнено бе виждал и далеч по-добри времена.

Бус? Можеше да е само…

Джем. Картър се усмихна.

— Хайде, Сами!

Затичаха към къщата и предпазливи както винаги, спряха и се загледаха как посетителите слизат от колата. Джем, Слейтър и Ники мърмореха и се протягаха — очевидно бяха пътували дълго и неудобно. Картър погледна към пътя — никой не ги следваше — и бавно затича към старите си приятели.

— Картър! — извика Джем и го прегърна. Затупаха се по гърбовете. Слейтър се ухили глуповато, Ники се усмихваше топло. — Имали шанс за купон, мой човек?

— Майтапиш се! Още не мога да забравя последния!

— Не бях аз виновен, че Слейтър го изхвърлиха през прозореца на спалнята!

— Ти го изхвърли!

— Е, беше най-обикновено спречкване! Радвам се да те видя.

— Влизайте — каза Картър и се насили да се ухили, макар да бе малко потиснат. — Мога ли да поканя трима стари приятели на закуска?

— Слейтър е гладен — избоботи Слейтър, коленичи и почна да си играе със Самсън. Кучето започна да ръмжи и лае на шега, боричкаше се с огромния здравеняк, който го бе притиснал на земята и го гъделичкаше.