Анди Ремик - Спирала

Значи е неделя, помисли си. Така ли е наистина?

Провери компютрите на команчито.

Да, неделя. Ден за почивка. Ден за поклонение.

Ще ви дам нещо, на което да се кланяте, помисли си и се навъси.

Свещеника нямаше да подскочи от радост. Картър се разсмя.

Отново провери себе си. Тялото го болеше; страдаше от безбройните рани, натъртвания и драскотини. Размърда бинтования си пръст. Беше почти заздравял — поне можеше да го използва донякъде. Ребрата му вече не прещракваха толкова, когато се движеше, макар че го наболяваха. Стомахът му също се обаждаше болезнено от време на време. Все пак беше взел няколко таблетки и болката се бе поуталожила… Счупеният му нос му създаваше най-много проблеми. Ноздрите му все още бяха пълни със съсирена кръв. Беше пробвал какво ли не да го оправи и дълбоко в себе си знаеше, че той е слабото му място, ахилесовата му пета. Още един удар в носа? Болката щеше да пръсне главата му и да го ослепи…

Е, значи носът трябва да се пази най-много, реши разсеяно.

Команчито се рееше над безкрайната гора, следвано от ръмжащите бойни машини. Сенките им се плъзгаха по земята, изкачваха рязко някоя скала и се гмуркаха към някое грамадно езеро. Картър се погрижи да не минават близо до военни и военновъздушни бази.

Трябваше им мир, а не преследване.

А той жадуваше за спокойствието на морето…

Как ли е Сам? — внезапно се сети Картър и в главата му изникна образът на глупавия му дебел лабрадор. Кучето му липсваше. Наистина му липсваше.

Беше го прогонил преди пристигането на некса и лабрадорът би трябвало да е слязъл в долината да си търси храна в съседната хижа. Старата госпожа Хъмфрис често хранеше тлъстия пес и го наглеждаше, когато Картър беше на мисия.

Дано да се грижи за теб, тъп дебел мелез такъв.

Дано да се грижи наистина добре за теб.

Стресна се, когато осъзна, че може никога вече да не види кучето си. Тази мисъл го раздразни. Прехапа устни. Имаше голяма вероятност да умре. Щеше да се бие с враговете, да им го начука здравата, да вгорчи връзките им със Спиралата и после да умре…

А Наташа… е, Наташа може би вече бе мъртва.

Е, дори да е така, помисли си горчиво.

Когато команчито най-сетне полетя над морето, се насили да се отпусне. От време на време прелиташе над рибарски гемии и рибарите му махаха и той се усмихваше тъжно.

Какъв щастлив живот живеят, мислеше си.

Нормален, щастлив живот.

Защо не мога да съм като тях?

Защото убиваш — обади се тъничък гласец в главата му.

Защото убиваш и защото си добър в убиването.

Може да го мразиш.

Може да го ненавиждаш.

Но независимо от всичко те бива за това.

Роден стрелец.

Хищник.

Тигър, не агне.

След Баренцово море светът на ледените води се отвори пред събраната от кол и въже армия — суров пейзаж с неимоверна и плашеща красота, ужасен свят от развълнуван замръзващ океан с разкъсани блокове лед, които се надигаха, блъскаха се и се носеха по суровите течения. Команчито летеше ниско над студените води, слънчевите лъчи проблясваха над ледения свят.

Картър потрепери. Команчито също потръпна.

Провери координатите и намали скоростта — наближаваха предполагаемото местоположение на бойния кораб. Скенерите все така не откриваха нищо. Хеликоптерът, въпреки че летеше в температури, които според Картър бяха далеч под нормата за машината, реагираше добре и Картър бе сигурен, че ще стигне до целта си жив и здрав, стига от покрития с облаци сив и сапфирен хоризонт да не връхлети някоя ужасна полярна буря…

Безумна мисъл нахлу в съзнанието му.

Свещеника грешеше.

Всички грешаха.

Тук нямаше нищо. Нищо освен замръзващо море и студени ледени течения.

Лудешки смях се изтръгна от гърлото му — и той изключи шлема и със силата на обикновеното човешко зрение прати по дяволите високотехнологичната играчка за милиарди долари. И го видя. Черна точка на хоризонта. Матов черен страж, притихнал над неспокойните сиви ледени води.

Трябваше да е готов. Трябваше да е силен. Трябваше да се превърне в машина, лишена от емоции… лишена от страх…

Черната точка започна да нараства. Да се материализира. Да се уголемява пред очите му.

Бойният кораб се движеше с твърде висока за размерите си скорост, следван от ивица развълнувана пяна.

Картър се ухили мръснишки зад приличащия на глава на насекомо шлем.

Искам единствено отговори, преди да умра.

Искам само да убия виновните — преди да умра.

Беше се примирил със смъртта. Бе сключил мир с Бог — или с което и да беше шантаво божество, което го очакваше Оттатък. Навремето Фойхтер го бе попитал дали е готов да умре. Сега разбираше, сега наистина разбираше.