Анди Ремик - Спирала

Време бе за решение.

За решения.

Почеса брадата си. Потупа Наташа по ръката.

— Отиваме — каза тихо. И се усмихна. — Имам много приятели в Лос Анжелис.

Когато БМВ-то стигна мястото на срещата, нощта вече се спускаше. Лангън ги чакаше — бе запалил най-малкия от малките огньове. Кафеникът — запазената му марка — тихо къкреше над пламъците.

— О, Картър! Да не би пак да си си счупил носа?

— А бе… — отвърна Картър и погледна към Наташа. — Кафето готово ли е?

Лангън кимна и извади три чаши. Погледна Джесика и намигна на Картър.

— Май пак си се правил на палавник, а?

— Хм. Лангън, можеш ли да ни закараш до Америка?

— А ключа от квартирата ми не искаш ли?

— Ще ти платя. Колкото искаш. Колкото и да струва.

— Работя за Спиралата. Гол каза да ти помогна и ти помагам. Не ми трябват парите ти, Картър.

— И по-добре. — Картър го погледна в очите. — Получихме съобщение от Гол. Той е в Лос Анжелис. Иска да се срещнем.

Внимателно наблюдаваше лицето на пилота. Лангън като че ли се притесни.

— А бе как все оцелява тоя тип…

— Можеш ли да го потвърдиш? Чрез връзките ти със Спирала_F?

— Мога да опитам. Но цялата мрежа на Спирала_F излезе извън строя заедно с главната мрежа. Май можем да приемем, че имаме пробив в сигурността, нали? Идеята е следната — Спирала_F ще се свърже с мен с новини и нови назначения, когато решат, че е безопасно, освен ако не ме разкарат. Повярвай, в Лондон има доста вбесени хора… от оцелелите след експлозията имам предвид.

— Значи си временно свободен от задължения?

Лангън въздъхна и се почеса по врата.

— Така изглежда, приятел. Колкото до Лос Анжелис — не мога да те закарам в града. В момента там е същински кошмар, особено след войните. Адски е натоварено, навсякъде сноват вертолети на полицията, има военни по улиците — а бе, разбираш.

— Значи горе-долу като Лондон?

— Горе-долу — съгласи се Лангън. — Само дето някакви аматьори терористи не са взривили неволно шибана миниатюрна атомна бомба в Лондон. Виж, може би ще успея да се промъкна през Мексико, да те прекарам през границата и да те оставя нататък да се оправяш сам…

— Страхотно — каза Картър, отпи от кафето си и протегна чашата си за още захар.

— Картър?

— Да?

— Прилича ми на капан.

— Да бе. Знам. Само това ми е притрябвало — акъл от поредния шибан търговец на съвети.

— Просто се мъча да съм полезен.

— Просто ни изкарай от тази пещ живи!

— Ще се наложи да заредя.

— Да имаш и други добри новини, Лангън?

— Най-вероятно ще трябва да го направя в Египет.

Картър промърмори нещо мръсно над чашата си.

Команчито бе проектирано да побира двама души, които да се чувстват относително удобно в продължителни бойни условия. След като към тримата се прибави и Джесика, ситуацията започна да става малко безумна.

Картър бе решил, че може да имат полза от Джесика. В края на краищата Спиралата бе тясно свързана с QIII, а тя пък носеше плановете на процесора в раницата си — нещо, което според Картър можеше да се окаже доста полезно.

Докато летяха ниско над северните равнини на Руб ал’Хали и Лангън правеше всичко възможно да ги държи по-далеч от неприятности, на Картър му хрумна, че е възможно също така Гол да е жив и да е бил заловен от нексовете. Ако го бяха измъчвали, шантажирали или нещо подобно, биха могли да използват плановете на QIII, стига да се стигнеше до размяна.

— Джесика?

— Да, Картър?

Носът й бе на десет сантиметра от неговия, задникът й бе настанен върху коляното му. Усещаше гъвкавите й крайници през тънката пижама, долавяше миризмата на къдриците й, които се люлееха пред лицето му. Правеше всичко възможно да потисне ерекцията си.

— Познат ли ти е QIII?

— Участвах в изграждането и програмирането му. Познат ми е, разбира се…

— Стига с тоя тон, че можеш да се окажеш насред Руб ал’Хали.

— Признавам — спасяваш ми живота, макар че ми се струваше, че ти се иска просто да ме оставиш и да вземеш плановете насила. Мисля обаче, че го направи, защото Наташа се застъпи за мен, и следователно именно благодарение на нейната подкрепа сега съм кацнала на коляното на един перверзник.

— Перверзник?

Джесика се прокашля и леко се размърда.

Наташа се разсмя. Не беше одобрителен смях.

Картър се изчерви.

— Все едно съм седнала на кол. А бе защо вие, мъжете на средна възраст, не можете да се контролирате?… Мислех, че ви трябва виагра или нещо такова. Нали се сещаш, за да го вдигнете.