Артюр Рембо: Един сезон в ада

В това виждам аз моето мръсно детско възпитание. Какво толкова! Бил съм на двайсет години, другите да не би да не са…

Не! Не! Сега се опълчвам срещу смъртта! Трудът изглежда твърде лек за моята надменност: моята измяна към този свят ще бъде едно изтезание, но много за кратко. В последния момент ще нападам наляво, надясно…

Тогава — о, моя скъпа, бедна душа, няма ли да загубим с теб вечността?

Нямах ли някога младост приветлива, героична и приказна, че да я запиша върху златни страници — какво щастие! За какво престъпление, за каква ли заблуда заслужих своето днешно безсилие? Вие, които твърдите, че животните ридаят от скръб, че болните се отчайват, че мъртвите сънуват злини, опитайте се да разкажете за моето падение и за моя сън. Аз не мога, и последният просяк, с безконечните му Pater и Ave Maria, ще го обясни по-добре. Отучих се да говоря.

Но днес вече вярвам, че съм завършил разказа си за моя ад. Това бе истински ад, древният ад, чиито порти отвори Синът человечески.

В същата тая пустиня, в същата нощ пред уморените ми очи неизменно изгрява сребристата звезда, макар от това да не се вълнуват тримата влъхви: сърцето, душата, умът — тия Царе на живота. Кога ще отидем, отвъд планини и морета, за да поздравим рождеството на новия труд, новата мъдрост, бягството на тираните и на демоните, края на суеверията, да боготворим — ние първи! — Рождеството на земята!

Песента на небето! Походът на народите! Роби, да не проклинаме живота.

Есен е вече! Но защо да жалим за вечното слънце, щом сме се заели с откриването на божествената светлина — далече от хората, които умират заедно със сезоните.

Есен. Нашата ладия, извисила се сред неподвижните мъгли, поема към пристана на нищетата — огромния град под небе, опръскано с огън и кал. Ах, прогнилите дрипи, и хлябът, разкиснат от дъжд, пиянството, хилядите страсти, които са ме разпънали. Няма ли да изчезне тази ламя, повелителка на милиони души и мъртви тела, чакащи Страшния съд! Виждам пак своята кожа, разяждана от кал и от чума, косите и мишниците си, пълни с червеи, и един, още по-едър червей, в сърцето. Виждам се проснат сред непознати без възраст, без чувства. Бих могъл там да умра… Ужасяващи спомени! Нищетата ме отвращава.

Боя се от зимата, времето на комфорта!

Понякога виждам в небето безкрайни крайбрежия, населени с бели ликуващи народи. Огромен златен кораб издига над мене своите пъстроцветни флагове, диплени от утринен вятър. Аз създадох всичките празници, всички триумфи и драми. Опитах се да измисля нови цветя, нови звезди, нова плът и нови езици. Мислех, че вече имам свръхестествени възможности. И какво? Ще трябва да погреба въображението си, своите спомени. Свършено е с чудната слава на артист и на разказвач!

Аз! Аз, нарекъл себе си маг или ангел, останал без капка морал, съм запратен на земята, за да търся своето призвание в обятията на грубата реалност! Селянин!

Нима съм измамен? Нима милостта за мен е сестра на смъртта?

Какво пък, ще поискам прошка за това, че съм се хранил с лъжи. Е, на път!

Но няма приятелска ръка! И откъде да чакам подкрепа?

Да, новият час е — най-меко казано — твърде строг.

Защото мога да кажа, че съм спечелил победата. Скърцането със зъби, съскането на огъня, чумавите въздишки са обуздани. Всички гнусни спомени — заличени. Моите последни съжаления ме напускат — завистта към просяците, към разбойниците, към приятелите на смъртта, към всички слабоумни в света. Прокълнати, ако можех да отмъстя за себе си!

Трябва да бъдеш непременно съвременен.

Никакви псалмопения. Всяка завоювана стъпка трябва да се отстоява. Ужасна нощ! Засъхналата кръв дими по лицето ми. Нищо не остава след мен освен този кошмарен храст!… Душевната борба е също тъй груба, както и битката между хората. Съзерцанието на правдата е наслада, но само за Бога.

Това е навечерието. Да приемем всички приливи на силата и на истинската нежност. И призори, въоръжени с пламтящо търпение, ще влезем в бляскавите градове.

Защо ли споменах за приятелска ръка? Прекрасно предимство е, че мога да се надсмея над старите измамни страсти, да заклеймя лъжливите двойки: видях аз — долу — женския ад! И ще ми бъде позволено да обладавам истината — в една душа и в едно тяло.

април-август 1873

© Кирил Кадийски, превод от френски

Arthur Rimbaud

Une saison en enfer, 1872

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2009 г.