Артюр Рембо: Един сезон в ада

Имах право да презирам тези хорица, непропускащи случая да се отдават на ласки, пагубни за чистотата и здравето на нашите жени, които днес роптаят срещу нас.

Имах право за цялото мое презрение: след като съм побягнал.

Аз съм побягнал!

Нека да обясня.

Вчера все още въздишах: „Небе! Премного ли сме прокълнатите тук — долу! От дълго време съм в тяхното гъмжило! Познавам ги до един. Веднага се разпознаваме. Отвращаваме се един от друг. Милосърдието ни е чуждо. Но сме вежливи. Нашите отношения със света са твърде прилични“. Нима е чудно? Светът! Търговците! Наивниците! Ние не сме опозорени. Но избраниците — как биха ни възприели те? И тъй, има хора весели и свадливи, лъжеизбраници, щом ни трябват смирение и смелост, за да приближим до тях. Това са единствените избраници. Те не ни благославят!

Намерил в себе си макар и за две пари разум — това минава бързо! — виждам откъде идват моите несгоди: проумях твърде късно, че ние живеем на Запад. Блатата на Запада! Не че за мене светлината е помръкнала. Формата — изчерпана. Движението — объркано!… Добре! Ето че моят дух иска на всяка цена да се обремени с всичките жестоки превратности, които е претърпял духът след залеза на Изтока. Иска го моят дух!

… Моят разум — за две пари — се изчерпа! Духът е власт и той ми повелява да бъда на Запад. Би трябвало да го накарам да млъкне, за да става, каквото аз искам.

Пратих по дяволите палмите на мъчениците, лъчите на изкуството, гордостта на изобретателите, жарта на грабителите. Пак съм на Изток, при изначалната, вечната мъдрост. Навярно това е мечтата на грубата леност!

При това съвсем не мислех за тая наслада — да се изплъзна от страданията на съвремието. Нямах предвид изродената мъдрост на Корана. Но не е ли истинско мъчение това, че след като науката възвести Християнството, човек се самозалъгва, доказва очевидното, надува се от удоволствието да повтаря все същите доводи — и живее само така. Мъчение — изтънчено и глупаво. Извор на моите духовни бълнувания. Навярно Природата би могла да се отегчава. Г-н Прюдом е роден заедно с Христос.

Но не е ли така, понеже отглеждаме мъгли! Поглъщаме треската заедно с водните зеленчуци. И пиянството, и тютюнът, и невежеството, и предаността — не е ли всичко твърде далече от мислите, от мъдростта на Изтока, нашата прародина? Защо е този съвременен свят, щом са измислени подобни отрови?

Хората на Църквата ще рекат: това се подразбира. Но вие говорите за Едема. А нищо няма за вас в историята на източните народи. Истина е: точно за Едема си мислех. Какво е за моите блянове чистотата на древните раси!

Философите: светът няма възраст. Човечеството се мести, толкова е просто. Вие сте на Запад, но имате право да живеете във вашия Изток — толкова древен, колкото ви се иска — и да живеете там добре. Не се предавайте. Философи, вие сте рожби на своя Запад.

Дух мой, пази се! Никакви опити за насилствено спасение. Упражнявай се! Ах, твърде бавно напредва за нас науката!

Но аз забелязвам, че моят дух спи.

Ако можеше и занапред да е винаги достатъчно буден — бихме стигнали по-бързо до истината, която може би ни обгражда със своите плачещи ангели. Ако беше буден до този момент, не бих отстъпил пред гибелните инстинкти — в едно отколешно време!… Ако винаги е бил достатъчно буден, бих плувал в дълбока мъдрост…

О, чистота! Чистота!

Това е мигът на пробуждане, който ме дари с видението на чистотата! Чрез духа се достига до Бога.

Разкъсваща злочестина!

Човешкият труд! Експлозия, която озарява от време на време моята бездна.

„Нищо не е суета. Напред — за науката!“ — крещи съвременният Еклезиаст, тоест Всичко живо. И все пак труповете на злобните и ленивите се сгромолясват върху сърцата на другите! Ах! Живо, малко по-живо! Там, отвъд нощта. Тези бъдещи вечни възмездия — ще ни убегнат ли?

Какво мога да сторя аз? Познавам труда. Но науката е твърде тромава. Нека молитвата да препуска и светлината да гърми… Всичко е пред очите ми. Твърде просто и толкова горещо. И без мене ще мине. Зная дълга си. Ще се гордея като мнозина — стига да го изоставя.

Животът ми е прахосан. И тъй, да се преструваме, да безделничим, о, милосърдие! И ще живеем сред развлечения. Бленувайки чудовищни страсти и фантастични вселени, жалейки се, ругаейки привидността на света: въжеиграч, просяк, артист, бандит — свещенослужител! На болничното ми ложе мирисът на тамян ме лъхна още по-силно. Страж на свещените благовония, изповедник и мъченик…