Артюр Рембо: Един сезон в ада

Не съм вършил никога зло. Ще бъдат дните ми леки, разкаянието ще ме подмине. Не съм познал терзанията на душата, мъртва почти за доброто, в която се въздига светлината, сурова като надгробни свещи. Участта на синчето от семейство — преждевременен ковчег, обсипан с бистри сълзи. Без съмнение, развратът е глупост, порокът е глупост. Тази гнилоч трябва да се махне. Но часовникът няма да смогне да отронва само часовете на чистата болка! Ще се възнеса ли като дете, за да си играя в рая, забравил всички несгоди!

По-бързо! Има ли и други животи? Сънят сред богатство е невъзможен. Богатството винаги е било показно. Само божествената любов ни дарява с ключовете на познанието. Виждам, че природата е само привидна доброта. Сбогом, химери, идеали, заблуди.

Благоразумната песен на ангелите се носи от спасителния кораб: това е божествената любов. Две любови. Аз мога да умра от земната любов, от преданост да умра. Изоставих душите, които ще ги гнети скръбта от моето заминаване! Избрахте ме сред корабокрушенците; тези, които остават, нима не са мои приятели?

Спасете ги!

Разумът ми е вроден! Светът е добър. Ще благословя живота. Ще обикна своите братя. Това не са детски обещания. Нито надеждата да се изплъзнеш от старостта и смъртта. Бог ми дарява силата и аз славословя Бога.

Скуката вече не ми харесва. Яростта, развратът, безумието — захвърлих цялото това бреме, като зная всичките им пориви и злощастия. Да преценим, без много да се главозамайваме, размерите на моята невинност.

Не ще мога вече да моля за утехата на бича. Не се виждам запътен на сватба, където да бъда зет на самия Христос.

Не съм в плен на своя разум. Казах: Бог. Искам свобода в спасението: как да я постигна? Лекомислените желания ме напуснаха. Нямам повече нужда от преданост, нито от божествена любов. Не скърбя за времето на чувствителните сърца. Всяко нещо си има оправдание — и презрението, и милосърдието: запазвам си място на върха на тази ангелска стълба на здравия разум.

Колкото до стабилното щастие, домашно или не… не, не мога. Твърде лекомислен съм, твърде слаб. Животът разцъфва в труда — стара истина: но моят живот няма никаква тежест, той полита и витае над действието, най-драгоценното на света.

Сякаш съм стара мома, не ми стига смелост да обикна смъртта!

Да би могъл Бог да ме дари с небесен и въздушен покой, с молитва — като древните светци! Светците! Силните! Анахорети, артисти — кому ли са нужни днес!

Безкраен фарс! Моята невинност ме кара да плача. Животът е фарсът, който играят всички.

Стига! Ето наказанието. — Напред!

О! Дробовете ми пламтят, слепоочията ми бучат! Нощта се търкулва в очите ми — ах, това слънце!… Сърцето! Крайниците!…

Къде отиваме? На бой? Аз съм безсилен. Другите настъпват. Сечивата, оръжията… времето!…

Огън! Огън по мен! Хайде! Или се предавам. Страхливци! Загивам! Хвърлям се в краката на конете!

О!…

— Ще свикна с това.

Ето го френският живот, пътеката на честта!

Погълнах голяма глътка отрова. Трижди благословена поуката, която извлякох. Утробата ми гори. Силата на отровата сгърчва моите крайници, обезобразява ме, просва ме. Изгарям от жажда, задушавам се, не мога да крещя. Това е адът, вечните мъки. Вижте как огънят се надига. Изгарям — както и трябва. Давай, демоне!

Привидя ми се обратът към добро и към щастие: спасението. Но как да опиша видението, щом адът не търпи възхвалите! Това бяха милиони дивни създания, сладостно духовно съзвучие, силата и покоят, благородните амбиции — какво повече?

Благородните амбиции!

И това все пак е животът! — Да, проклятието е вечно! Човек, решил да се осакати, е прокълнат навеки, нали? Виждам се в ада — значи съм там. Това е катехизисът. Роб съм на своето кръщение. Родители, вие сте виновни за моето нещастие. Виновни сте и за своето… Наивен нещастник! Адът нищо не може да стори на езичниците. Това е животът все пак. С времето насладите от проклятието ще стават все по-дълбоки. Престъпление, бързо, нека пропадна в небитието, в името на човешкия закон.

Мълчи, о, мълчи! Ето укора и позора: Сатаната, който твърди, че огънят е скверен, че гневът ми е чудовищно глупав. Стига!… Заблуди, които ми се подшушват, магии, фалшиви ухания, и детинска музика. А като си помисля, че истината е в ръцете ми, че виждам справедливостта: аз имам здрав, непоклатим разум, готов съм за съвършенството. Гордост! Кожата на главата ми се съсухря. Милост! Боя се, Господи! Жаден съм, колко съм жаден! О! Детството, тревата, дъждът, езерото с каменно дъно, и онзи лунен зрак, дванайсет щом удари… В тая доба дяволът е в звънарната. Богородице! Дево Марийо! Ужас от моята тъпота.