Артюр Рембо: Един сезон в ада

Езическата кръв се връща! Духът е близо. Защо Христос не ми идва на помощ, да дари душата ми с благородство и свобода? Уви! Евангелието го няма! Евангелието! Евангелието…

Аз лакомо чакам Бога. Аз съм плебей — вече цяла вечност.

Ето ме по армориканското крайбрежие. Нека в падащия здрач да пламтят градовете. Моят ден догоря, напускам Европа. Морският въздух ще обжари дробовете ми. Далечните слънца ще ме ощавят. Да плаваш, да тъпчеш тревата, да ходиш на лов и най-вече да пушиш; да пиеш напитки, силни като разтопен метал — както са го правили скъпите прадеди около огъня.

Ще се завърна с железни членове, с тъмна кожа, със свирепи очи. Който ме гледа, ще мисли, че съм от силна раса. Ще имам злато. Ще бъда грубиян и безделник. Жените се грижат за всички кръвожадни сакати, дошли от горещия Юг. Ще се забъркам в политическите афери. Спасен.

Сега съм прокълнат. Родината ме ужасява. Най-добре е — пиянски сън на ронливия бряг.

Още съм тук. Ще поема по тукашните пътеки, под бремето на своя порок, порокът, пуснал корените на страданието до мене, откакто се е пробудил разумът — и който, устремен към небето, ме шиба, поваля и влачи.

Последната невинност и последният свян. Това е. Да не излагам на показ своята отврата и своята измяна.

Стига вече! Движението, товарът, пустинята, досадата и гневът.

На кого да служа? Кое животно да обожавам? Срещу кой ли свят образ да се опълча? Чие сърце да разбия? Каква лъжа да проповядвам? В чия кръв да газя?

По-добре да се пазя от правосъдието. Животът е суров, оскотяването — просто: да вдигнеш с изсъхнал юмрук капака на ковчега, да седнеш, останал без дъх. И няма старост, нито опасности: ужасът не е за французите.

— О! Аз съм тъй изоставен, че предлагам на всеки божествен образ пориви към съвършенство.

О, себеотрицание, о, мое чудно милосърдие! Тук — долу все пак!

De profundis Domine, ама че съм глупак?

Още като дете се възхищавах от непреклонния каторжник, пред когото винаги зее килията; влизах в кръчмите и хановете, които той бе осветил със свойто присъствие, гледах с неговите очи синьото небе и усърдното цъфтене на полята. Предугаждах неумолимото му присъствие в градовете. Той беше по-силен и от светец, по-досетлив и от скитник. Той и само той! — свидетел на собствената слава и разум.

По зимните пътища, нощем, без покрив, без дрехи, без хляб — един глас свиваше моето оледеняло сърце: „Слабост или сила: избирай — това е силата. Нито знаеш къде отиваш, нито защо отиваш. Надникни навсякъде. Отговори на всичко. Не ще те убият — ти отдавна си труп“. На сутринта имах такъв отсъстващ поглед, толкова безжизнен вид, че тези, които срещнах, може би не ме видяха.

Калта в градовете неочаквано ми се струваше червена и черна — като огледало, когато лампата се мержелее в съседната стая, като съкровище в гората! На добър час — крещях и съзирах море от пламъци и дим в небесата. А вляво и вдясно всички богатства: пламтящи като милиарди светкавици.

Но оргиите и приятелството на жените бяха забранени за мен. Нито един приятел. Видях се внезапно пред озверена тълпа, очи в очи с наказателната рота, разплакан от мъка, че не могат да разберат, и всеопрощаващ — като Жана д’Арк! — „Отци, учители и наставници, вие се мамите, хвърляйки ме в ръцете на правосъдието. Никога не съм принадлежал към тази сган. Никога не съм бил християнин. Аз съм от тия, които пеят по време на изтезанията. Аз не разбирам законите. Нямам чувството за морал. Аз съм отрепка; вие се мамите…“

Да, очите ми са затворени за вашата светлина. Аз съм скот, негър. Но мога да бъда спасен. Вие сте прикрити негри, маниаци, жестоки, алчни. Търговецо, ти си негър. Съднико, ти си негър. Генерале, ти си негър. Императоре, стара красто, ти си негър: пил си контрабандно питие от фабриката на Сатаната. Тази сган е вдъхновена от треската и от рака. Сакати и старци — толкова са достопочтени, че ти иде да ги опечеш живи. Най-хитрото е да напусна този континент, където броди лудостта, за да търси заложници сред тези клетници. Навлизам в истинското царство на чадата на Хам.

Познавам ли поне природата? Познавам ли себе си? Стига думи. Аз погребвам мъртвите в своята утроба. Викове, барабан — и танци, танци, танци! Не мога дори да си представя часа, когато белите ще дебаркират и аз ще потъна в небитието.

Глад, жажда, викове и танци, танци, танци!

Белите дебаркират. Оръдието! Трябва да се покориш на кръщението, да се облечеш и да се трудиш.

Получих в сърцето последния удар. О! Не предвиждах това!