Артюр Рембо: Един сезон в ада

Ако той ми беше обяснил своите скърби, щях ли да ги разбера по-добре от неговите насмешки? Той ме напада, с часове ме кара да се червя за всичко, което би могло да ме трогне в света, и се дразни, когато плача.

«Виждаш ли този елегантен младеж, който влиза в красивата и спокойна къща? Казва се Дювал, Дюфур, Арман, Морис, дявол знае как. Една жена се беше обрекла да обича този зъл идиот. Умря и сега навярно е светица на небето. Ще ме погубиш, както и той е погубил тази жена. Това е нашата участ. За нас — с милостивите сърца…» Уви! Имаше дни, когато всички действени хора му приличаха на играчки от гротескно бълнуване. Дълго се смееше. И ужасно. После отново се държеше като млада майка, като любима сестра. Ако не беше толкова див, щяхме да сме спасени! Но нежността му е не по-малко гибелна. Аз съм му покорна. Ах! Аз съм луда!

Някога може би той ще изчезне като по чудо. Но трябва да знам дали ще се възнесе на небето, за да видя успението на моя малък приятел!“

Странна двойка!

За мене. Историята на една от моите лудости.

От много отдавна се хвалех, че притежавам всички възможни пейзажи, и намирах смешни знаменитостите на живописта и на новата поезия.

Обичах идиотските картини, надписите над вратите, декорите, цирковите платнища, фирмите и селските шарении, овехтялата литература, църковния латински, еротичните, неграмотни книги, романите от бабините младини, приказките за феи, детските книжки, старите опери, глупавите припеви и наивните ритми.

Бленувах за кръстоносни походи, безплодни откривателски пътешествия, републики без събития, потушени религиозни войни, революции на нравите, преселения на племена и континенти. Вярвах във всички вълшебства.

Измислих цветовете на гласните. А — черно, Е — бяло, И — червено, О — синьо, Ю — зелено. Дадох формата и движението на всяка съгласна. Блазнех се, че с инстинктивните ритми съм открил поетическо слово, достъпно, днес или утре, за всички сетива. Запазих си тълкуването.

Отначало това бе опит. Пишех мълчания, нощи, отбелязвах неизразимото. Запечатвах главозамайването.

Поетическите вехтории заемаха голямо място в моята алхимия на словото.

Приучих се към простата халюцинация. Съвсем ясно виждах джамия на мястото на някоя фабрика, училище за барабанчици, ръководено от ангели, каляски по небесните пътища, зала на дъното на езеро, Чудовища, мистерии. Заглавие на водевил възправяше ужаси пред мен.

По-късно аз обясних своите магически софизми с халюцинацията на думите!

Накрая реших, че безпорядъкът на моята душа е свещен. Аз бях безделник, повален от тежка треска. Завиждах на животните заради тяхното блаженство: на гъсениците — тая невинност на райските преддверия, на къртиците — сънят на девствеността!

Моят характер ставаше все по-злъчен. Казвах сбогом на тоя свят във вид на романси: