Жаклин Рединг - Да откраднеш рая

Пенхърст посочи с очи покрития с плащ вързоп в каретата през отворената врата.

— Чух какво казаха онези двамата за момичето. Мислите ли, че може да носи чумата?

Данте погледна камериера. Помисли за майка си, която беше умряла от болестта; за разказите как се разпространявала по вятъра и заразявала всеки, до когото се докоснела. Вече бяха умрели толкова много, безброй. Спомни си слабичкото тяло на момичето, лежащо по средата на пътя. Лицето й беше тъй бледо. Спомни си и кръвта от рана та на главата й; кръв, която не можеше да бъде причинена от чумата. Знаеше какво трябва да направи.

— Не, Пенхърст. Макар и да разбирам и оценявам загрижеността ти, момичето е ранено и има нужда от помощ. Не можех да я оставя да умре сама на пътя, което със сигурност щеше да стане, макар че едва ли носи болестта. Щеше да умре от студ. Какъв мъж щях да бъда, ако дори ми минеше през ума подобно нещо?

— Да, милорд, но можете просто да я закарате до следващото село и да я оставите там…

— Пенхърст, ако не те познавах по-добре, щях да си помисля, че внезапно си станал женомразец. Ако не сме джентълмени, сме нищо, добри ми човече, и сме се заели да оправим света, да осигурим безопасност за всяка дама в беда.

— Простете дързостта, милорд, но последния път, когато се притекохме на помощ на дама в беда, това не ни ли изпрати във Франция за три години?

Дръзко или не, Данте не можеше да отрече истината в твърдението на Пенхърст. Беше платил скъпо и прескъпо за малката си лудория. Това бе първият му истински опит в самопознанието. Тогава не бе харесал особено видяното и се бе заклел, че повече никога няма да се случи. И все пак то не можеше да промени сегашното положение.

— Съжалявам, Пенхърст — каза Данте, — но трябва да постъпя така, както би сторил всеки джентълмен в такава ситуация. Никой истински джентълмен не би изоставил тази млада жена. Нито пък мога да обикалям наоколо, за да търся село, което ще я приеме. Наистина никой няма да го направи, ако има такъв силен страх от чумата в тази област, както личеше от двамата мъже там. Не, ще взема младата жена с нас в Уайлдууд и ще се грижа сам за нея. Когато се оправи, ще я върна на семейството й.

Пенхърст го погледна втренчено.

— Както желаете, милорд.

Данте се усмихна и потупа камериера по гърба.

— Хайде, добри човече, да престанем да се тревожим и да тръгваме, преди дъждът да започне отново и да напълни и ботушите ни.

Тъмнината й действаше успокояващо и й бе нужно известно усилие, за да отвори очи. Тя примигна колебливо и се опита да нагласи очите си във фокус срещу ярката, ослепителна светлина, която я очакваше от другата страна.

Полежа неподвижно известно време, като се оглеждаше наоколо и забелязваше всичко, но не разпознаваше нищо. Лежеше на непознато легло и от гредите над главата й се спускаше дамаска с цвят на праскова. Стените с цвят на слонова кост бяха украсени тук-там с женски дреболии — миниатюрни статуетки върху поличка, до тях малка картина с пролетни цветя в рамка от златен варак. Стаята беше от тези, които поздравяваха човек при събуждането му и го изпълваха с радостта на обновлението, вместо да го карат отново да зарови лице във възглавниците и да проспи останалата част от деня.

Понечи да седне, но когато се опита да надигне глава, преряза я остра болка в черепа. Вдигна ръка към слепоочието си, където като че ли я болеше най-много, и се сепна, когато пръстите й докоснаха плат, а не кожа и коса, както бе очаквала.

Тя попипа леко плата. Беше превръзка, увита около челото и тила й. Какво й се бе случило? Ранена ли беше? Очевидно да, но колко сериозно? Седна предпазливо и огледа дали няма други превръзки по тялото си. Беше облечена в мека батистена нощница, украсена на гърдите с дантели с цвят на слонова кост и мънички перли. Бе красива и тя осъзна, че не е нейна, тъй като досега не бе виждала такава нежна женска дреха.

Хвана се за ръба на леглото и се изправи, като се олюляваше. Меката материя на нощницата се плъзна по краката й и се надипли на покрития с килим под. Сега вече беше сигурна. Изящната дреха определено беше скроена за друга жена, далеч по-висока от нея.

Пресече бавно стаята. Босите й крака потъваха в мекия обюсонски килим. Богати мебели от черешово дърво, инкрустирани със седеф, украсяваха просторната, обзаведена с вкус стая. От двете страни на високите прозорци стояха две еднакви кресла, тапицирани с бежова дамаска. Тя погледна навън. Гледката направо спираше дъха. Поздрави я сочна зелена морава, простираща се, докъдето достигаше погледът, педантично поддържана, с подрязани в различни форми дървета, редуващи се с разноцветни лехи, и малко спокойно езерце. Долу, на павирания с големи плочи двор, обграден с огромни пръстени делви с цветя, се виждаше прислужница, която тупаше малко килимче. Не я познаваше. Не разпознаваше нищо. Къщата, дърветата, стаята, където се намираше — всичко наоколо й бе чуждо. Даже и дрехите, които носеше, й бяха непознати, сякаш се бе събудила в някакъв сън.