Жаклин Рединг - Да откраднеш рая

— Имаш ли носна кърпа, Пенхърст?

Камериерът веднага извади една, сякаш беше очаквал да го помолят именно за това.

Данте я взе и я притисна внимателно към раната на челото й. Все още имаше кръв, но като че ли започваше да спира. Той се обнадежди. Вдигна очи и видя Пенхърст срещу себе си, който го гледаше изпитателно, докато оглеждаше лицето на момичето. Не каза нито дума. Следващия четвърт час прекараха в мълчание. Накрая каретата започна леко да забавя ход.

— Трябва да сме стигнали Ейъм — рече Данте, дръпна завеската и надникна навън.

На светлината на луната, която вече напълно се бе показала иззад дъждовните облаци, се виждаха две фигури, препречили пътя.

Когато спряха, Данте забеляза, че са мъже. Единият от тях държеше запален фенер, чийто дим се виеше нагоре в тъмна, зловеща спирала.

Другият държеше мускет, насочен право към каретата.

Единият от мъжете се приближи, като люлееше горящия фенер, сякаш да ги държи на разстояние.

— Спрете! Обръщайте каретата и се връщайте обратно! Няма да продължите нататък!

— Н-но м-милорд М-морган трябва б-бързо д-да намери л-лекар.

Мъжът с мускета го насочи към бедния Стъбс.

— В Ейъм няма лекар.

— Н-но…

Данте постави нежно момичето върху седалката. Не искаше да го прави, но и положението навън не му харесваше, особено безразсъдният начин, по който мъжът с мускета държеше оръжието си. Съдейки по краткия си опит със Стъбс, Данте предполагаше, че кочияшът сега е пред апоплектичен удар. Беше време да поеме нещата в свои ръце, преди някой да бъде прострелян, най-вероятно — Стъбс.

Данте грабна пистолета си и отвори вратата на каретата.

— Някакъв проблем ли има, господа?

Той тръгна към мъжете, като вървеше зад Стъбс и държеше пистолета близо до тялото си. Мъжът с мускета се размърда и насочи оръжието си към него.

— Казах, че няма да продължите нататък!

Данте се спря.

— Момент, добри човече. Някога имаше една стара циганка, която ми каза, че е изключително неразумно да убиеш човек, без да си му разбрал името. Не било угодно на силите над нас — посочи с поглед към звездите, — ако разбирате какво искам да кажа. — После протегна ръка към тях. — Аз съм Данте Тримейн, граф Морган. Сблъскахме се с малко усложнение и просто търся някое място, където да спрем и да…

Мъжът с мускета изгледа ръката на Данте, но не направи движение да я поеме. Нито пък свали оръжието си.

— Никой няма да влезе в Ейъм, даже и Ваше благородие. Само по този начин можем да спрем разпространението на чумата.

— Чумата ли? — рече Данте и направи предпазливо крачка напред. — Нима не сте чули? Чумата вече я няма, но дори и да не беше така, ние не идваме от Лондон, добри човече. Току-що се завърнах от континента. Слязохме от кораба на Дувър и оттам се движихме в права линия, докато стигнахме дотук и…

— Рекох ви да спрете! — каза мъжът с мускета и запъна петлето. Пръстът му вече беше на спусъка. — За последен път ви предупреждавам! Имам нареждане да застрелвам всеки, който се опитва да премине границите, и смятам да го изпълнявам.

Данте погледна отстрани на пътя двата малки пилона с червени парчета плат, представляващи импровизирани знаменца.

— Уверявам ви, господа, не носим чумата със себе си.

— Не ни е страх, че ще донесете чумата в Ейъм. Вече имаме смъртоносната болест. Даже прекалено много. Година мина, откак селският шивач, старият Едуард Купър, отвори сандък с платове, доставени му от Лондон. Не е знаел, че сандъкът носи чума от Лондон. През първия месец тя повали цялото му семейство. След туй ги последваха други. Досега да сме загубили, кажи-речи, половината село. Ама никой не ги брои. Страх ни е. Повечето от нас искаха да заминат на по-безопасни места, ама енорийският свещеник Момпесън рече, че било наше задължение като християни да спрем чумата, като останем тук, в Ейъм. Затворихме цялото село, за да не може болестта да се разпростре навънка. Никой не може да влиза или излиза през тия граници.

Данте погледна мъжа. Направо не можеше да повярва на ушите си. Запита се защо не е забелязал досега изпитата безнадеждност, която витаеше около него. В очите и на двамата имаше страх.

— Да не би да искате да кажете, че цялото ви село е откъснато от цивилизацията от година насам? Как сте успели да оцелеете? Откъде взимате най-необходимите неща?

— Негово благородие графът на Девъншир ни изпраща продукти с кола от Чатсуърт. Оставят ни ги на южната граница преди зазоряване. Идваме да си ги вземем по обяд и оставяме парите в една дупка в потока. Там водата ги измива, да не може инфекцията да се разпространи по други хора.