Жаклин Рединг - Да откраднеш рая

Да, това трябваше да е. Сигурно сънуваше. И то какъв красив, любопитен сън.

Реши да се върне обратно в леглото, за да легне, да затвори очи и да почака да свърши тази вълшебна приказка. Главата й беше започнала леко, настоятелно, но не и болезнено да пулсира там, където беше превръзката. Надяваше се, когато се събуди, да си спомни останалата част от съня; да си спомни защо се намира в тази странна и красива къща и носи нечии дрехи и превръзка на главата.

Замръзна, когато се обърна и забеляза един мъж, застанал на вратата на стаята. Той я гледаше с усмивка в тъмните топли очи.

— Добро утро. — Гласът му беше дълбок и приятен. Такива гласове привличаха вниманието със самия си тембър.

— Добро утро — отвърна тя и се запита кой ли е този мъж, появил се неочаквано в съня й.

Той пристъпи по-навътре в стаята.

— Как се чувствате?

— Чудесно… е, малко замаяна, но предполагам, че точно това и трябва да се очаква.

Може би сънищата упражняват някакъв капризен ефект върху сетивата на хората, сякаш всяко движение се извършва малко по-бавно, отколкото в действителността.

— И аз мисля така.

„Значи и той знае, че е само сън. Колко интересно!“ — помисли си тя и откри, че страшно харесва усмивката му.

— Боли ли ви? — попита той.

Дали я болеше? Защо трябваше сънят да й причинява болка, освен ако, разбира се, не беше кошмар, но до този момент нямаше характерните черти на такъв.

Тя сви рамене.

— Не, не мисля. Трябва ли?

— Не е задължително. Радвам се да чуя, че се чувствате добре, но смятам, че сега ще е по-хубаво да се върнете в леглото. Не бива да влошаваме състоянието ви с прекалено много движения.

Кимна и си помисли, че би се съгласила почти с всичко, което й кажеше този мъж. Беше страхотно убедителен. Тя се упъти към леглото, като се питаше до какво ли ще я доведе този сън. Главата й се замайваше още повече.

Въображаемият мъж, който наистина беше много красив сега, когато го виждаше отблизо, застана до леглото й. Беше облечен всекидневно, в батистена риза, разтворена на врата, прилепнали светлокафяви бричове и кафяви, доста износени ботуши до под коленете. Косата му беше подрязана късо, до тила и бе най-черната, която бе виждала в живота си; без съмнение — поредният ефект от съня. Един кичур от нея падаше красиво над очите му със странен оттенък на златистокафяво, може би като потрепващ кехлибар. Искаше й се да го докосне. Не беше виждала по-висок мъж през живота си. Извисяваше се над нея е грубовата елегантност, както само един мъж от сънищата можеше да изглежда.

— Желаете ли да ви донеса нещо? — попита той.

— Не — отвърна тя и се усмихна леко на себе си. После добави, като знаеше, че никога не би казала нещо тъй дръзко, ако беше будна. — Вие сте много красив. — Казваше го само защото знаеше, че сънува. Мъжът наистина бе много красив и тя се чувстваше доста безразсъдна.

Той се усмихна и от двете страни на плътните му устни се появиха трапчинки. Тя изпита желание да протегне ръка и да ги докосне, но реши, че с това щеше да стигне прекалено далеч даже и насън.

— Благодаря — рече той. — Защо просто не легнете и не затворите очи, за да си починете?

— Но тогава вие ще си отидете, а аз не искам това да става толкова скоро.

Усмивката му стана още по-дълбока. Трапчинките — също. Желанието й да ги докосне нарасна.

— Добре, предполагам, че мога да остана още малко. — Той седна на стола до леглото. — За какво искате да си говорим?

— Къде съм?

— В моята къща, в семейното ни имение Уайлдууд, в Дърбишир.

— Много красива къща; искам да кажа, от това, което виждам през прозореца. Цветята в градината са прекрасни, и тази стая също.

— Това е стаята на майка ми.

— О! Няма ли да й стане неприятно, ако ме види в леглото си? Тя къде ще спи?

При този въпрос лицето на мъжа от съня потъмня.

— Майка ми почина миналата година.

— Ужасно съжалявам. Какво й се е случило?

— Чумата.

— Сигурно е било ужасно за вас, но поне вие сте се отървали.

Мъжът погледна към пода. Всяка следа от трапчинките вече определено беше изчезнала. Тя се намръщи.

— Не бях тук, когато майка ми е починала — каза тихо той. — Не можех да бъда тук.

Този сън имаше крещяща нужда от развеселяване.

— Как се озовах тук? Искам да кажа, във вашата къща?

— Не си ли спомняте?

Тя помисли малко, но нищо не й дойде наум. Все пак не се разтревожи, защото това беше сън, а всеки знаеше, че нещата насън не винаги бяха, както в действителността. Тя сви рамене и каза нехайно: