Жаклин Рединг - Да откраднеш рая

— Не, страхувам се, че не си спомням.

— Намерих ви да лежите на пътя недалеч оттук. Бяхте ранена.

Тя вдигна ръка към превръзката на главата си. Напълно беше забравила за нея.

— Знаете ли как сте се озовали там? — попита той.

— Не.

— Можете ли да ми кажете откъде сте, за да изпратя съобщение на семейството ви, че сте добре?

Тя помисли малко, но отново нищо не й дойде наум. Колко смешни можеха да бъдат сънищата!

— Не.

Мъжът я погледна със странно изражение на лицето.

— Не можете да ми кажете откъде сте или не желаете?

Тя сви рамене.

— Не, не мога да ви кажа. Не зная откъде съм.

— Можете ли да ми кажете кое е вашето семейство?

Тя поклати глава. Изобщо не беше разтревожена. Всеки момент можеше да се събуди, ако пожелаеше.

— Не.

— Можете ли да ми кажете името си?

— Не.

— Знаете ли на колко сте години?

— Не.

— Знаете ли какъв е цветът на очите ви?

Тя помисли малко, след това се изкикоти:

— Не, не зная.

Отговорите й като че ли ужасно го притесняваха. Тя протегна ръка и потупа успокояващо неговата. Топлата му груба кожа й хареса.

— Няма нищо, господине. Ще видите, че когато се събудя, всичко ще бъде, както е било; искам да кажа, преди да започна да сънувам този сън. Наистина няма за какво да се притеснявате.

Той я погледна сериозно:

— Страхувам се, че това не е сън, госпожице.

Тя се усмихна.

— Разбира се, че е.

— Уверявам ви, че не е.

Страхотно сериозният му тон започна да я тревожи.

— Не ме дразнете така, господине. Разбира се, че е сън! Защо иначе ще се събудя тук, във вашата къща, облечена в чужди дрехи, където нищо не ми е познато, където не познавам никого и където не съм в състояние да си спомня името си или откъде съм?

— Какво си направил? — Клер Форестър едва не скочи от стола си. Красивите й черти бяха изкривени от гняв. — Как може да си толкова тъп! Изгубил си Джилиън? Какво, по дяволите, е станало с нея?

Гарик очакваше Клер да се разстрои, дори да се ядоса от думите му, така че реакцията й не го изненада. Трудно му бе да повярва само, че тя изразява мнението си на толкова висок глас, особено когато само една врата ги разделя от залата, от която току-що се бяха измъкнали. Сега там беше пълно с почти половината от най-отбраното общество на Лондон, включително всички членове от семейството на Клер. Ако ги откриеха заедно, сами в тази тъмна и усамотена странична стая, връзката им със сигурност щеше да стане обществено достояние. Макар това всъщност да не бе проблем за Гарик — в действителност само щеше да му осигури добра репутация, — то щеше да донесе на Клер нежелани неприятности, и то съвсем сигурно от съпруга й.

— Кажи ми какво точно се случи! — рече рязко Клер. — И искам всичко до последната подробност.

— Доколкото можах да разбера, очевидно съм изгубил Джилиън някъде из пустошта на Дърбишир — каза Гарик, като внимателно изучаваше нокътя на единия си пръст. — Беше късно през нощта и валеше наистина здравата. Каретата беше забавила ход, защото се движехме по неравен път. Вътре бе станало доста студено. Ози спеше и хъркаше като пияница, без да забелязва студа и друсането. Бях си налял малко бренди, за да се постопля. Тъй като съм джентълмен, предложих от него на Джилиън. Бях загрижен за нея, защото същия ден беше започнала да киха и изглеждаше малко бледа. Тя взе брендито и понечи да пийне, но вместо това, го плисна в очите ми. Бях заслепен. Изобщо не я видях да излиза, но когато зрението ми се върна, нея наистина я нямаше. Беше оставила вратата на каретата отворена и тя се удряше от вятъра.

— Идиот! — процеди Клер. Този отговор никак не й подхождаше. Тя започна да крачи напред-назад и копринените й поли заобираха праха от пода на очевидно занемареното помещение. — Как може да си толкова ужасно тъп!

Гарик я погледна втренчено, оставяйки тирадата й да свърши от само себе си. Клер може и да му се сърдеше; можеше дори да го нарича с неприятни имена и да поставя под въпрос неговата интелигентност, но Гарик се бе научил — още от началото на любовната им връзка — да се справя с пристъпите й на гняв. Понасяше ги само защото знаеше, че по-късно същата вечер, когато той проникваше в нея, Клер щеше да го гледа по съвършено различен начин. Без повече да бъде елегантна или дори сърдита, тя щеше да го погледне с онзи особен блясък в красивите си очи; блясък, който му показваше, че в крайна сметка е неин господар. Удовлетворението, което получаваше от обещанията на този блясък, го караше да търпи отровния й език, вместо да я зашлеви, за да я накара да млъкне покорно, както заслужаваше.