Салман Рушди - Сатанински строфи

Когато се свести, старата жена в леглото говореше на себе си, толкова тихо, че той едва различаваше думите.

— Дойде памперо, югозападният вятър, който поклащаше магарешките бодили. Тогава го откриха или беше преди това.

Краят на историята. Как Аурора дел Сол се изплю в лицето на Роуза Даймънд на погребението на Мартин де ла Круз. Как беше уредено никой да не бъде обвинен за убийството, при условие че дон Енрике вземе доня Роуза и се завърне в Англия по най-бързия начин. Сега се качваха във влака на гарата на Лос Аламос и мъжете в белите костюми стояха на перона, носейки шапки борсалино, принуждавайки ги наистина да заминат. Как щом влакът започна да се движи, Роуза Даймънд отвори чантата на седалката до себе си и каза предизвикателно: донесох нещо. Малък сувенир. И разгъна платнен вързоп, за да открие гаучовски нож със сребърна дръжка.

— Хари умря през първата зима у дома. След това нищо не се случваше. Войната. Краят. — Тя направи пауза. — Да се смалиш до това, след като си бил в този простор. Не е като да се родиш наново. — И след още едно мълчание. — Всичко се смалява.

Настъпи промяна в лунната светлина и Джебраил почувства една тежест да се вдига от него, толкова бързо, че той си помисли, че може да се понесе към тавана. Роуза Даймънд лежеше неподвижно, със затворени очи, ръцете й почиваха върху ръчно изработената калъфка на юргана. Тя изглеждаше нормално.

Джебраил разбра, че няма нищо, което да му попречи да излезе през вратата.

Той тръгна внимателно по стълбите надолу с все още малко несигурни крака; намери тежкия габардинен балтон, някога принадлежал на Хенри Даймънд, и сивата филцова шапка, на която името на дон Енрике беше избродирано от ръцете на жена му; и си тръгна, без да поглежда назад. В мига, когато излезе навън, вятърът грабна шапката му и я изпрати да подскача надолу по плажа. Той я подгони, хвана я и я нахлупи обратно. Лондон шариф, 113 113 Шариф — благороден, издигнат. ето ме, идвам. Той носеше града в джоба си: географския Лондон, целия метрополис с кучешки уши, от А до Я.

Какво да правя? — мислеше си той. — Да позвъня или да не звъня? Не, просто да се появя, да натисна звънеца и да кажа, бейби, твоето желание се сбъдна, от морското легло до твоето легло, само нещо повече от самолетна катастрофа може да ми попречи да дойда при теб. — О’кей, може би не съвсем така, но думи с подобен смисъл. — Да. Изненадата е най-добрата политика. Али, биби, бау за теб.

Тогава чу пеенето. Идваше от стария навес за лодки с едноокия пират, изрисуван отвън, и песента беше чуждестранна, но позната: песен, която Роуза Даймънд често беше тананикала, и гласът също беше познат, макар и малко различен, по-малко треперещ; по-млад. Вратата на навеса беше необяснимо отключена и се блъскаше от вятъра. Той тръгна към песента.

— Свали си палтото — каза тя. Беше облечена като през деня на белия остров: черна пола и бяла копринена блуза, гологлава. Той простря палтото на пода на навеса за лодки, неговият яркочервен хастар пламтеше в затвореното, осветено от луната пространство. Тя легна сред безцелната бъркотия на един английски живот, пръчки за крикетова врата, пожълтял абажур, нащърбени вази, сгъваема маса, пътнически сандъци; и протегна ръка към него. Той легна до нея.

— Как можеш да ме харесваш? — промърмори тя. — Аз съм толкова по-стара от теб.

Когато свалиха пижамата му в затворническата кола без прозорци и видя гъстите си ситно накъдрени черни косми, покриващи бедрата му, Саладин Чамча рухна тази вечер за втори път; обаче този път започна да се кикоти истерично, вероятно заразен от продължаващото веселие на пленилите го. Тримата имиграционни служители бяха в особено приповдигнато настроение и един от тях — изпъкналоокият тип, чието име се оказа Стайн, „разопакова“ Саладин с весел вик:

— Време за отваряне, паки 114 114 От пакистанец — расистко обръщение към цветнокожите имигранти във Великобритания. , нека видим от какво си направен!

Червено-белите райета бяха издърпани от протестиращия Чамча, който се накланяше към пода на камионетката с двама яки полицаи, държащи го за ръцете, и обувката на пети полицай, поставена здраво на гърдите му, и чиито протести останаха нечути във всеобщата радостна глъчка. Рогата му продължаваха да се удрят в разни неща, извивката на калника, голия под на колата или пищялите на полицай — в последния случай той беше здраво удрян по лицето от обяснимо разлютения защитник на закона — и той беше като цяло с толкова ужасно нисък дух, колкото не помнеше някога да е бил. Въпреки това, когато видя какво се крие под взетата назаем пижама, той не можа да спре невярващият кикот да не се измъкне покрай зъбите му.