Салман Рушди - Сатанински строфи

— Също така кредитни карти в изобилие — каза той. — Аз не съм бедно момче. Хайде да тръгваме. Аз черпя. — Сега беше толкова увлечен от разказваческата магия на Роуза, че едва си спомняше ден за ден, че има живот да живее, жена да изненада с простия факт на своето съществуване или каквото и да е друго. Всеки ден носеше пазарските чанти на мисис Даймънд, следвайки я кротко.

Той се шляеше на един уличен ъгъл, докато Роуза бъбреше с хлебаря, когато почувства отново тази дърпаща кука в стомаха си, падна върху електрическия стълб и зяпна за въздух. Той чу чаткащ звук и след това иззад ъгъла се появи архаична двуколка с понита, пълна с млади хора, облечени в маскарадни на пръв поглед дрехи: мъжете в тесни черни панталони, закопчани на прасеца със сребърни копчета, белите им ризи бяха разкопчани почти до кръста; жените в широки поли на пластове от волани в ярки цветове — алено, яркозелено, златно. Пееха на чужд език и на фона на тяхната веселост улицата стана мрачна и безвкусна, но Джебраил осъзна, че става нещо странно, защото никой друг на улицата не обръщаше ни най-малко внимание на двуколката с понита. След това Роуза се появи от фурната с кутията за кейк, която висеше на ластик от показалеца на лявата й ръка, и възкликна:

— О, ето ги, пристигат за танците. Знаеш ли, при нас винаги се танцуваше, на тях им харесва, в кръвта им е. — И след пауза: — Това бяха танците, на които уби Лешояда.

Това бяха танците, по време на които някой си Хуан Хулия, прякоросван Лешояда заради трупния си вид, изпи твърде много и обиди честта на Аурора дел Сол, и не спря, докато на Мартин не остана друга възможност, освен да се бие, хей, Мартине, защо ти е хубаво да се чукаш с тази, мислех си, че е твърде скучна. „Нека се отдалечим от дансинга“, каза Мартине и в тъмнината силуетите им изпъкваха срещу приказните светлини, висящи от дърветата около площадката за танци, двамата мъже увиха около ръцете си пончо, извадиха ножовете си, започнаха да обикалят в кръг, биха се. Хуан умря. Мартин де ла Круз вдигна шапката на мъртвия мъж и я хвърли пред краката на Аурора дел Сол. Тя я вдигна, като го наблюдаваше как си тръгва.

Роуза Даймънд на осемдесет и девет, в дълга тясна сребриста дреха, с табакера до ръката в ръкавица и сребърен тюрбан на главата, пиеше джин и грях от зелен стъклен триъгълник и разказваше истории за добрите стари дни.

— Искам да танцувам — обяви внезапно тя. — Днес е рожденият ми ден, а не съм танцувала нито веднъж.

Усилията от тази нощ, през която Роуза и Джебраил танцуваха до зори, се оказаха твърде много за старата лейди, която на следващия ден рухна на легло с лека температура, която предизвика още по-налудничави видения: Джебраил видя Мартин де ла Круз и Аурора дел Сол да танцуват фламенко на покрития с керемиди двускатен покрив на Даймъндовата къща и перонистите в бели костюми стояха до навеса за лодки, за да се обърнат към събранието на пеоните относно бъдещето: „При Перон тези земи ще бъдат експроприирани и разпределени между народа. Британските железопътни линии също ще станат собственост на държавата. Нека изхвърлим тези разбойници, тези частници…“ Гипсовият бюст на Хенри Даймънд висеше във въздуха, наблюдавайки случващото се, и костюмираният в бяло агитатор насочи пръст към него и изкрещя: Това е той, вашият потисник; ето го врага. Стомаха на Джебраил го болеше толкова силно, че той се страхуваше за живота си, но в мига, когато рационалното му съзнание обмисляше вероятността за язва или апандисит, остатъкът от неговия мозък му прошепна истината, че е пленен и манипулиран от силата на волята на Роуза, също както ангелът Джебраил беше принуден да говори заради съкрушителната нужда на Пророка Мохамед.

Тя умира — осъзна той. — И няма да продължи дълго. — Мятайки се в леглото си в хватката на треската, Роуза Даймънд бълнуваше за омбу-отрова и враждебността на съседа й доктор Бабингтън, който попита Хенри: жена ти достатъчно тиха ли е за пасторален живот и кой й подари (като подарък за оздравяването от тиф) екземпляр от отчета на Америко Веспучи за неговите пътешествия.

— Човекът е бил прословут фантазьор — усмихна се Бабингтън, — но въображението може да бъде по-силно от фактите; в края на краищата има континенти, кръстени на него.

Ставайки по-слаба, тя изливаше все повече и повече от оставащата й сила в мечтата си за Аржентина и Джебраил чувстваше пъпа си като подпален. Той лежеше отпуснат в кресло до леглото й и виденията се увеличаваха с всеки час. Музика от дървени духови инструменти изпълваше въздуха и най-чудното от всичко, малък бял остров се появи съвсем близо до брега, подскачайки на вълните като сал; беше бял като сняг, с бял пясък, издигащ се полегато към група дървета албиноси, които бяха бели, тебеширено бели, хартиено бели до върха на своите листа.