Салман Рушди - Сатанински строфи

— И кой ли ще е този? — запита инспектор Лайм. — Друг небесен гмуркач?

Но думите замряха на устните му, защото в същия миг прожекторите бяха загасени веднага след като беше дадена заповед за това, Чамча беше заключен в белезници и обвинен и като следствие от изгасването на седемте слънца на всеки стана ясно, че откъм мъжа в смокинг се излъчва бледа златиста светлина, която фактически излизаше нежно от точка веднага зад главата му. Инспектор Лайм никога повече не спомена тази светлина и ако го бяха попитали, щеше да отрече изобщо да е виждал подобно нещо, ореол в края на двадесети век, шегувате ли се.

Но във всеки случай, когато Джебраил попита „Какво искат тези хора?“, всички мъже там бяха обхванати от желание да отговорят на този въпрос буквално и подробно, да разкрият тайните си, сякаш той беше, сякаш, но не, смехотворно, те щяха да клатят глави със седмици, докато накрая се самоубедиха, че са направили това, което направиха по чисто логични причини, той беше стар приятел на мисис Даймънд, двамата бяха открили мошеника Чамча полуудавен на брега и го бяха прибрали вътре по хуманитарни съображения, никакви искания за по-нататъшно преследване на Роуза или мистър Фаришта, по-достоен човек за уважение не можеш да си пожелаеш да видиш: в своето сако от смокинг и неговите, неговите, е, добре, ексцентричността така и така никога не е била престъпление.

— Джебраил — каза Саладин Чамча, — помогни!

Но очите на Джебраил Фаришта бяха впримчени от Роуза Даймънд. Той я погледна и не можа да отмести очи. След това кимна и се върна обратно нагоре по стълбите. Не беше направен опит да бъде спрян.

Когато Чамча стигна до Черната Мария, той видя предателя Джебраил Фаришта да гледа надолу към него от малкия балкон пред спалнята на Роуза и нямаше никакво леко сияние около главата на копелето.

Кан ма кан/ Фи кадим аззаман… 110 110 Стана, каквото стана/ в старо време. Така беше и не беше така, във време отдавна забравено в сребърната страна Аржентина живееше някой си дон Енрике Даймънд, който знаеше много за птиците и малко за жените, с жена си Роуза, която не знаеше нищо за мъжете, но доста за любовта. Един ден се случи така, че когато сеньората беше навън на езда, седейки странично на седлото и носейки шапка с перо, тя стигна до големите каменни порти на естанцията на Даймънд, които стояха шантаво в средата на празните пампаси, за да види как един щраус тича към нея колкото може по-бързо, тичайки за живота си с всички номера и отклонения, за които можеше да се сети; защото щраусът е хитра птица, трудна за хващане. Малко зад щрауса се носеше облак прах, изпълнен със звуците на ловуващи мъже, и когато щраусът беше на шест фута от нея, облакът изпрати ласа с тежести на края, за да се увият около краката му и да го свалят с грохот пред краката на сивата й кобила. Мъжът, който слезе от коня, за да убие щрауса, не сваляше очи от лицето на Роуза. Той извади нож със сребърна дръжка от ножницата на колана си и го заби целия в гърлото на птицата до дръжката и го направи без нито веднъж да погледне умиращия щраус, втренчен в очите на Роуза Даймънд, докато коленичеше на просторната жълта земя. Неговото име беше Мартин де ла Круз.

След като Чамча беше отведен, Джебраил Фаришта често се чудеше на собственото си поведение. В един миг като насън, когато очите му бяха впримчени от очите на старата англичанка, на него му се стори, че собствената му воля вече не беше под негово разпореждане, че нечии други нужди бяха поели командването. Отдавайки го на объркващата природа на скорошните събития и на решимостта си да остане буден колкото е възможно по-дълго, минаха няколко дни, преди да свърже това, което ставаше в света зад клепачите му, и едва тогава разбра, че трябва да избяга, защото вселената от неговите кошмари беше започнала да се просмуква в будния му живот; и ако не беше внимателен, никога нямаше да успее да започне отново, да бъде прероден с нея, чрез нея, Алилуя, която беше виждала покрива на света.

Той беше шокиран, като осъзна, че не беше направил изобщо опит да се свърже с Али; или да помогне на Чамча, когато имаше нужда. И изобщо не беше обезпокоен от появата на чифт заострени рога върху Саладиновата глава, нещо, което със сигурност трябваше да предизвика известна загриженост. Той беше в някакъв вид транс и когато попита старата дама какво мисли за всичко това, тя се усмихна особено и му каза, че няма нищо ново под слънцето, че е виждала такива неща, появата на мъже с рогати шлемове, в древна страна като Англия нямаше място за нови истории, по всеки стрък вече са стъпвали над сто хиляди пъти. За дълго време през деня нейният говор ставаше несвързан и объркан, но в другото време тя настояваше да му готви тежки ястия, овчарски пайове, сладкиши с ревен и дебел крем, печено с картофи и гъст сос, всякакви видове тежки супи. И по всяко време носеше изражение на необяснимо доволство, сякаш: неговото присъствие я задоволяваше по някакъв дълбок, нетърсен начин. Той ходеше с нея в селището да пазарува; хората зяпаха; тя не им обръщаше внимание, размахвайки своята властна пръчка. Дните минаваха, Джебраил не си тръгваше.