Салман Рушди - Сатанински строфи

— Моля за извинение, мисис Д. — определени твърдения — информация изложена пред нас — причина да вярваме — основателност на разследването — нужно е да претърсим твоята — взета е заповед.

— Не бъди глупав, Франк, скъпи — започна да казва Роуза, но точно в този миг тримата мъже с обикновени лица се строиха и изглежда се втвърдиха, всеки от тях с леко вдигнат крак, подобно на пойнтери; първият започна да издава необикновено свиркане, което звучеше като удоволствие, докато от устните на втория се откъсна тихо стенание, а третият започна да върти очи по един чудато доволен начин. След това всички посочиха покрай Роуза Даймънд към осветения й коридор, където стоеше мистър Саладин Чамча, придържайки с лявата си ръка пижамата, защото едно копче се беше разкопчало, когато се хвърли на леглото си. С дясната ръка си триеше едното око.

— Бинго — каза свиркащият човек, докато стенещият плесна с ръце под ченето си, давайки да се разбере, че на всичките му молитви е отговорено, а въртящият очи се промъкна странично покрай Роуза Даймънд, без да държи на официалностите, с изключение на промълвеното „мадам, извинете ме.“

След това настъпи разлив и Роуза беше приклещена в един ъгъл на собствената си дневна от подскачащи полицейски каски, така че повече не можеше да вижда Саладин Чамча или да чува какво казва. Тя въобще не го чу да обяснява за избухването на „Бостан“ — има грешка, изкрещя той, аз не съм от вашите промъкващи се с рибарски лодки, не съм от вашите угандокенийци, полицаите започнаха да се хилят, разбирам, сър, на тридесет хиляди фута и след това сте доплували до брега. Имате право да мълчите, пробърбориха те, но съвсем скоро избухнаха в безреден кикот, тук пипнахме когото трябва, няма грешка. Но Роуза не можа да разбере възраженията на Саладин, смеещите се полицаи й пречеха, трябва да ми повярвате, аз съм британец, казваше той, и с право на местоживеене, но когато не можа да извади паспорт или друг документ за самоличност, те започнаха да плачат от радост, сълзи се стичаха дори по празните лица на мъжете с цивилни дрехи от имиграционната служба. Разбира се, няма какво да говорим, кикотеха се те, те са изпаднали от сакото ти по време на претъркулванията или морските сирени са те преджобили? Роуза не можеше да вижда от това вълнуващо се от смях море от хора и кучета какво правят униформени ръце с ръцете на Чамча или юмруци на неговия стомах, или ботуши на неговите пищяли, нито можеше да бъде сигурна дали това беше неговият глас, който се извиваше, или пък воят на кучетата. Но най-накрая тя чу гласът да се издига в един последен отчаян крясък:

— Не гледате ли телевизия? Не виждате ли? Аз съм Максим. Максим Извънземния.

— Значи ти си — каза полицаят с изпъкнали очи. — А аз съм Кермит Жабока.

Това, което Саладин никога не каза, дори и когато стана ясно, че нещо явно не е наред: „Ето един лондонски телефонен номер — той пропусна да съобщи това на арестуващите го полицаи. — На другия край на линията ще откриете да поръчителства за мен, за истинността на това, което казвам, моята красива английска жена.“ Не, сър. Какво, по дяволите.

Роуза Даймънд събра сили.

— Един момент, Франк Лайм — изпя тя. — Вижте — но тримата цивилни мъже бяха започнали отново своята странна рутина от свиркане, стенания и въртене на очи и във внезапната тишина в стаята въртящият очи насочи треперещ пръст към Чамча и каза:

— Лейди, ако търсите доказателства, не можете да намерите по-добри от тези.

Саладин Чамча, следвайки посоката на сочещия пръст на изпъкналоокия, вдигна ръце към челото си и в същия момент разбра, че се е събудил в най-страховития от кошмарите, кошмар, който точно сега е започнал, защото там, на неговите слепоочия, ставащи всеки миг все по-дълги и достатъчно остри, за да пускат кръв, имаше два нови неоспорими кози рога.

Преди армията полицаи да отведе Саладин Чамча в новия му живот, имаше още едно по-неочаквано явление. Джебраил Фаришта, като видя блясъка на светлините и чу лудия смях на служителите на закона, слезе по стълбите в кафяв смокинг и дълги бричове за езда, избрани от гардероба на Хенри Даймънд. Миришейки слабо на нафталинени топчета, той застана на площадката към първия етаж и наблюдаваше действията без коментар. Той стоеше там незабелязан, докато Чамча с белезници на път към Черната Мария 109 109 Полицейската кола. , бос, все още стискащ пижамата си, изкрещя:

— Джебраил, в името на Бога, кажи им кое как беше! Свиркачът, стенещият и изпъкналоокият жадно се обърнаха към Джебраил.