Салман Рушди - Сатанински строфи

Няколко мига по-късно Смъртта се наведе над него — да ме целуне, тихо се паникьоса той. За да изсмуче дъха от тялото ми. Той направи слаби безполезни протестни движения.

— Добре, той е жив — каза Смъртта на — кой беше? — Джебраил. — Но, драги. Дъхът му — като на шимпанзе. Кога за последен път си е мил зъбите?

Дъхът на един човек беше освежен, докато на друг, от еднаква, но противоположна мистерия, беше вкиселен. Какво са очаквали? Да паднеш ей така от небето: нима са си представяли, че няма да има странични ефекти? Висши Сили са проявили интерес, трябва да им е било ясно и на двамата, и подобни Сили (аз естествено говоря за себе си) имат злонамерено, почти необуздано отношение към премятащи се мушици. И още нещо, нека бъдем наясно: големите падения променят хората. От облака на пепел, надолу по комина, може да се каже, от райска светлина в адски огън… та, казвах, от стреса на дългото гмурване трябва да се очакват мутации, не всички от тях случайни. Неестествен подбор. Невисока цена, платена за оцеляването, за да бъдеш роден наново, за да станеш нов, и при това на тяхната възраст.

Какво? Да изброя промените?

Свеж дъх/лош дъх.

И както си стоеше с гръб към зората, на Роуза Даймънд й се стори, че различава около главата на Джебраил Фаришта блед, но отчетливо златист блясък.

И тези издутини на слепоочията на Чамча под неговото мокро, но все-още-на-мястото-си бомбе?

И, и, и.

Когато спря поглед на чудноватата, сатироподобна фигура на Джебраил Фаришта, наперен и дионисиевско-жизнен в снега, Роуза Даймънд не си помисли, да кажем, за ангели. Виждайки го от прозореца си през замъгленото от солта стъкло и със замъглени от възрастта очи, тя почувства сърцето си да ритва два пъти толкова болезнено, че се уплаши да не би да спре; защото й се струваше, че в тази неясна форма различава въплъщението на най-скритото желание на душата си. Тя забрави нормандските нашественици, като да не са били, и се пребори с наклон от предателски камъчета, твърде бързо за безопасността на нейните почти деветдесетгодишни крайници, така че можеше да се престори, че се кара на невъзможния странник за преминаване през нейната земя.

Обикновено тя беше неумолима в защитата на своята любима част от брега и когато през лятото неделни туристи блуждаеха по високата линия на прилива, тя се спускаше срещу тях като вълк в кошара по нейното описание, да обясни и изиска: — Това е моята градина, не виждате ли. — И ако те станеха безсрамни — я зарежи това, дърта краво, това е мокрият плаж, — тя се връщаше вкъщи, за да изнесе дълъг зелен градински маркуч и да го насочи безмилостно срещу техните тартанови одеяла и пластмасови бухалки за крикет и туби с лосион срещу слънчев загар, тя смачкваше пясъчните замъци на децата им и наквасваше сандвичите им с кренвирши от дроб, усмихвайки се сладко през това време: — Нали нямате нищо против да си полея моравата?… О, тя беше Една, известна в селото, не можеха да я заключат в някой дом за стари хора, изпрати цялото си семейство да си стяга багажа, когато посмяха да го подскажат; никога повече не пристъпвайте моя праг, каза им тя, отряза ги всичките без нито едно пени. Сега съвсем сама, без нито един гост от седмица на седмица, нито дори Дора Шъфълботъм, която идваше и работеше за нея през всичките тези години, Дора почина миналия септември, нека почива, все още е чудо как на нейните години; старата скумрия се справя с всички тези стълби, тя може да си е малко пчеличка, но трябва да й отдадем дължимото, мнозина биха се чалнали, ако са толкова сами.

За Джебраил нямаше нито градински маркуч, нито раздвоеният край на езика й. Роуза мълвеше символични думи на укор, стискаше ноздрите си, докато проучваше падналия й отскоро сернист Саладин (който до този момент още не беше махнал бомбето си) и след това, в пристъп на плахост, която поздрави с носталгично учудване, изпелтечи покана, вввие пппо-добре внесете вввашия приятел вввътре на тттопло, и затропа обратно нагоре по чакъла, за да сложи чайника, благодарна за ухапванията на зимния въздух, зачервяващи бузите й и казано със старите утешителни думи, спестяващи й изчервяването.

Като млад Саладин Чамча притежаваше лице с твърде изключителна невинност, лице, което сякаш никога не беше срещало разочарование и зло, с кожа мека и гладка, като дланта на принцеса. Беше му служило добре в работата му с жените и беше фактически една от първите причини, която бъдещата му жена Памела Лъвлейс беше посочила за влюбването си в него.