Салман Рушди - Сатанински строфи

— Първо беше дяволът — мърмори Махунд, докато бърза към Джахилия. — Но този път ангелът, няма съмнение. Той ме прикова към земята.

Учениците му го спират в клисурите близо до подножието на връх Коня, за да го предупредят за беса на Хинд, която носи бели траурни одежди и е разпуснала черните си коси, оставяйки ги да се вият около нея като буря или оставяйки ги да се влачат в прахта, заличавайки следите й, така че изглежда като въплъщение на самия дух на отмъщението. Те са избягали от града и Хамза също се е снишил, но се говори, че Абу Симбел все още не е отстъпил на молбите на жена си за кръвта, която отмива кръв. Той все още пресмята преимуществата в работата с Махунд и богините…

Противно на съвета на последователите си, Махунд се връща в Джахилия, вървейки право към Къщата на Черния камък. Учениците му го следват въпреки страха си. Събира се тълпа с надежда за скандали или посичания, или някакво подобно забавление. Махунд не ги разочарова.

Той застава пред статуите на Трите и обявява отмяната на строфите, които Шейтан му е прошепнал в ухото. Строфите са изгнание от истинската рецитация, al qu’ran. На тяхно място се избуботват нови строфи.

— Трябва ли Той да има дъщери, а вие синове? — рецитира Махунд. — И това ако е добро разпределение!

— Това са само имена, които сте сънували, вие и вашите бащи. Аллах не ги облича във власт.

Той напуска слисаната Къща преди на някого да му хрумне да вдигне или хвърли първия камък.

След отричането от Сатанинските строфи Пророкът Махунд се връща вкъщи, за да открие един вид наказание, което го очаква. Един вид отмъщение — чие? Светло или тъмно? Добър човек, лош човек? — стоварено, което не е необичайно, върху невинните. Жената на Пророка, седемдесетгодишна, седи в подножието на зарешетения с каменна решетка прозорец, седи изправена с гръб на стената, мъртва.

Махунд в хватката на своята мъка се усамотява и почти не говори в продължение на седмици. Големецът на Джахилия въвежда една политика на преследване, която за Хинд има твърде бавен напредък. Името на новата религия е Подчинение; сега Абу Симбел заповядва нейните последователи да бъдат изолирани в най-окаяния, изпълнен с коптори район на града; с полицейски час и забрана за работа. Има и много физически нападения, жени, плюти в магазините, малтретиране на вярващите от банди млади турци, които Големецът тайно контролира, огън, хвърлен в нощта през прозореца, за да падне между непредпазливи спящи. И по силата на един от познатите парадокси на историята броят на вярващите се умножава, като растение, което по чудо процъфтява, докато климатичните и почвените условия стават все по-лоши и по-лоши.

Получено е предложение от жителите на оазисното селище Ятриб на север: Ятриб ще приюти тези, които-се-подчиняват, ако желаят да напуснат Джахилия. Хамза е на мнение, че трябва да отидат.

— Тук никога няма да завършиш своята Вест, племеннико, честна дума. Хинд няма да се успокои, докато не ти изтръгне езика, да не говорим за топките ми, с извинение.

Махунд сам и изпълнен с отгласи в къщата на своята тежка загуба, дава съгласието си и вярващите се разделят, за да подготвят плановете си. Халид, водоносецът, остава след тях и Пророкът с хлътналите очи го чака да заговори. Непохватно той казва:

— Вестителю, съмнявах се в теб. Но ти си по-мъдър, отколкото предполагаме. Първо си казахме, Махунд никога няма да направи отстъпки и ти отстъпи. След това си казахме, Махунд ни предаде, но ти ни донесе една по-дълбока истина. Ти ни донесе самия Дявол, така че можахме да станем свидетели на делата на Злото и победата на Правото над него. Ти обогати нашата вяра. Съжалявам за това, което съм си мислил.

Махунд излиза от слънчевата светлина, която пада през прозореца.

— Да. — Горчивина, цинизъм. — Беше чудо това, което направих. По-дълбока истина. Довеждайки ви Дявола. Да, това сякаш съм аз.

От върха на планината Коня Джебраил наблюдава как вярващите избягват от Джахилия, заменяйки града на безводието с мястото на хладните палми и вода, вода, вода. На малки групи, с почти празни ръце, те прекосяват империята на слънцето, през първия ден от първата година от новото начало на Времето, самото то родено наново, докато старото умира зад тях, а новото чака отпред. И един ден самият Махунд се измъква. Когато бягството му е открито, Баал съчинява една прощална ода: