Салман Рушди - Сатанински строфи

Махунд е стигнал до оазиса си; Джебраил няма това щастие. Сега често е сам на върха на планината Коня вече, обливан от студените падащи звезди и те всичките падат върху него от нощното небе, трите крилати създания Лат, Уза, Манат, пляскат около неговата глава, кълвейки очите му, хапейки и биейки го с косите и крилата си. Той вдига ръце, за да се предпази, но тяхното отмъщение е неуморно, продължавайки щом реши да почива, щом намали бдителността си. Той се бори срещу тях, но те са по-бързи, пъргави и крилати.

Той няма дявол, който да отрече. Сънувайки, не може да си пожелае да изчезнат.

Зная какво е призрак, потвърди мълчаливо старата жена. Името й беше Роуза Даймънд, на осемдесет и осем години; клюнеста и кривогледа, тя наблюдаваше пълнолунното море през прозорците на напоената си със сол спалня. Знам и какво не е, кимна тя наново, не е скарификация 103 103 Скарификация (лат.) — Едновременно нарязване на тъкан, за да се отвори място за изтичане на кръв или друго. или плющящ чаршаф, така че бошлаф и пфу на всички тези празни приказки. Какво е призрак? Несвършена работа, ето какво.

— При което старата лейди, висока шест фута, с изправен гръб и коса, окълцана късо като на всеки мъж, рязко спусна ъгълчетата на устата си надолу в доволна и нацупена трагична маска — придърпа един син плетен шал върху костеливи рамене и затвори за миг безсънни очи, за да се моли за завръщането на миналото. Елате, нормандски кораби, молеше се тя: яви се, Уили Завоевателю.

Преди деветстотин години всичко това беше под вода, този накъсан бряг, този частен плаж, чиито камъчета се издигаха стръмно към малката редица покрити с люспеста боя вили с техните олющени навеси за лодки, наблъскани с шезлонги, празни рамки от картини, древни кутии от сладкиши, натъпкани с пачки писма, захванати с ластици, копринено и дантелено дамско бельо и топчета нафталин, покрито с петна от сълзи четиво на някога млади момичета, стикове за хокей, албуми с марки и всички заровени сандъци за съкровища от спомени и отминали времена. Бреговата ивица се промени, премести се миля или повече навън към морето, като остави първия нормандски замък заседнал далече в сушата, сега обкръжен от блатиста земя, измъчваща с всички видове мочурищни и усойно влажни трески горките, които живееха в своите, как беше думата, имения. Тя, старата лейди, виждаше замъка като останките на риба, предадена от една антична отливна вълна, като вкаменено от времето морско чудовище. Деветстотин години! Преди девет века нормандската флота е плавала право през този дом на англичанка. В ясни нощи, когато имаше пълнолуние, тя чакаше нейния блестящ, възкръснал призрак. Най-доброто място да ги видиш как идват, увери тя сама себе си, изглед като от трибуна. Повторението се беше превърнало в утеха в нейната древност; изтърканите фрази — несвършена работа, изглед като от трибуна, я караха да се чувства важна, непроменима, вечна, вместо създание от пукнатини и разсеяност, каквото знаеше, че е. Когато пълната луна залезе, тъмнината преди разсъмване, това е нейният момент. Вълна, вдигната от кораба, блясък от гребла и лично Завоевателят на носа на флагмана, плавайки нагоре по брега между покритите с ракообразни дървени вълноломи и няколко преобърнати гребни лодки. — О, видяла съм много на младини, винаги съм имала дарба, зрение за призраци. — Завоевателят със заострената си с метален нос шапка, преминаващ през входната й врата, плъзгащ се леко между масички за кафе и покривчици за канапета, подобно на ехо, отекващо слабо из тази къща на спомени и разкази; след това замлъква; като гроб.

Веднъж като момиче на Батъл Хил 104 104 Близо до мястото на Хейстингската битка между нормани и англосаксонци (1066 г.). , обичаше тя да си спомня, винаги със същите излъскани от времето думи — веднъж като самотно дете, твърде неочаквано и без усещане за нещо странно се намерих посред една война. Големи лъкове, боздугани, копия. Лененокосите саксонски момчета бяха посичани в сладката им младост. Харълд Стрелоокия и Уилям бяха с уста, пълни с пясък. Да, винаги дарбата, зрението за призраци. — Историята за деня, в който детето Роуза бе имало видение на Хейстингската битка, се беше превърнала за старата жена в една от определящите забележителности на нейното съществуване, въпреки че беше разказвана толкова пъти, че дори разказвачът не можеше със сигурност да се закълне, че е вярна. Понякога копнея за тях, течаха обичайните Роузини мисли. Les beaux jours: скъпите мъртви дни. Тя затвори още веднъж своите спомнящи си очи. Когато ги отвори, видя долу на ръба на водата, не можеше да се отрече, нещо започващо да се движи.