Салман Рушди - Сатанински строфи

Той разпознава гласа на Хинд, сяда и открива, че е гол под кремава завивка. Обръща се към нея:

— Нападнат ли бях?

Хинд се извръща към него, усмихвайки се със своята Хиндова усмивка.

— Нападнат? — подиграва му се тя и плясва с ръце за закуска. Любимци влизат, носят, поднасят, изнасят, припкат. Помагат на Махунд да облече копринена одежда в черно и златно; Хинд предвзето отвръща очи.

— Главата ми — пита той отново. — Ударен ли бях?

Тя стои до прозореца със сведена глава, играейки скромна прислужница.

— 0, Вестителю, Вестителю — подиграва го тя. — Какъв негалантен Вестител е той. Не би ли могъл да дойдеш в стаята ми съзнателно, по собствена воля? Не, естествено че не, аз те отблъсквам, сигурна съм.

Той не иска да играе играта й.

— Затворник ли съм? — пита той и тя отново му се смее.

— Не бъди глупак. — И след това, вдигайки рамене, се омилостивява:

— Разхождах се из градските улици миналата нощ, маскирана, за да видя празненството, и в какво да се спъна, ако не в твоето тяло без съзнание? Като пияница в канавката, Махунд. Пратих слугите си за носилка и те доведох у дома. Кажи благодаря.

— Благодаря.

— Не мисля, че са ни разпознали — казва тя. — Или ти може би щеше да си мъртъв. Знаеш какъв беше градът миналата нощ. Хората прекаляват. Моите собствени братя още не са се прибрали.

Сега започва да си спомня дивата си тревожна разходка из корумпирания град, зяпайки душите, които се предполагаше, че е спасил, гледайки изображенията на симургхи 100 100 Симургхи — в персийската митология гигантски птици. , дяволските маски, бегемотите и хипогрифите. Умората от този дълъг ден, в който слезе от връх Коня, стигна пеш до града, понесе усилието в поетическата шатра — и след това яростта на учениците, съмнението — всичко това го беше съкрушило.

— Изгубих съзнание — спомня си той.

Тя идва и сяда близо до него на леглото, протяга пръст, намира отвор в неговата одежда, погалва гърдите му.

— Изгубил съзнание — промълвя тя. — Това е слабост, Махунд. Слаб ли започваш да ставаш?

Тя поставя галещия го пръст на устните му, преди да успее да отговори.

— Не казвай нищо, Махунд. Аз съм жената на Големеца и никой от нас не е твой приятел. Но моят съпруг е слаб човек. В Джахилия си мислят, че е хитър, но аз знам по-добре. Той знае, че имам любовници, но не прави нищо срещу това, защото храмовете са под грижите на семейството ми. На Лат, на Уза, на Манат. Храмовете — да ги наричам ли джамии? — на новите ти ангели. — Тя му предлага резени диня от чиния, опитва се да го храни със своите пръсти. Той не иска да й позволи да пъхне плода в устата му, взима късовете със собствената си ръка, яде. Тя продължава. — Последният ми любовник беше момчето Баал. — Тя вижда гнева на лицето му. — Да — казва тя доволно, — чух, че ти е влязъл под кожата. Но той няма значение. Нито той, нито Абу Симбел са ти равни. Но аз съм.

— Трябва да вървя — казва той.

— Съвсем скоро — отговаря тя, връщайки се при прозореца. На границата на града събират палатките, дългите камилски влакове се подготвят да потеглят, конвои от талиги вече се отдалечават през пустинята, карнавалът свърши. Тя отново се обръща към него. — Аз съм ти равна — повтаря тя, — и също така твоя противоположност. Не искам да ставаш слаб. Не трябваше да правиш това, което направи.

— Но ти ще спечелиш — отговаря Махунд с горчивина. — Вече няма заплаха за храмовите ви доходи.

— Ти не разбираш същността — казва тя меко, идвайки близо до него, доближавайки лицето си съвсем плътно до неговото. — Ако ти си за Аллах, аз съм за ал-Лат. И тя не вярва на твоя Бог, когато той я признава. Нейното противопоставяне на него е непреклонно, неотменимо, всеобхватно. Войната между нас не може да завърши с примирие. И какво примирие! Твоят е един покровителствен, снизходителен повелител. Ал-Лат няма ни най-малкото желание да бъде негова дъщеря. Тя му е равна, както аз съм ти равна. Попитай Баал: той я познава. Както познава мен.

— Значи Големецът ще наруши обещанието си? — казва Махунд.

— Кой знае? — присмива се Хинд. — Самият той не знае. Трябва да прецени преимуществата. Слаб, както ти казах. Но ти знаеш, че аз казвам истината. Между Аллах и Трите не може да има мир. Не го искам. Искам битката. До смърт; това е идеята, която аз съм. Каква си ти?

— Ти си пясък, а аз съм вода — казва Махунд. — Водата отмива пясъка.

— А пустинята попива водата — отговаря му Хинд. — Огледай се около себе си.

Скоро след неговото тръгване ранените мъже пристигат в двореца на Големеца, събрали смелост да съобщят на Хинд, че старият Хамза е убил братята й. Но по това време Вестителят никъде не може да бъде открит; насочил се е отново бавно към връх Коня.