Салман Рушди - Сатанински строфи

„Проклета англичанка — каза си той. — Някаква разновидност на изчезнал вид. Какво, по дяволите, правя тук?“ Но оставаше, задържан от невидими вериги. Докато тя при всяка възможност пееше една стара песен на испански, от която не можеше да разбере и една дума. Някаква магия ли? Някаква древна Морган Ле Фей, привличаща с песен младия Мерлин в своята кристална пещера? Джебраил се насочваше към вратата; Роуза запяваше; той спираше в пътя си. „Защо не в края на краищата — вдигна той рамене. — Старата жена се нуждае от компания. Отминало величие, кълна се! Виж на какво се е превърнала тук. Но както и да е, нуждая се от почивката. Да събера силите си. Само няколко дни.“

Вечер те седяха в гостната, натъпкана със сребърни украшения, включващи някакъв нож със сребърна дръжка под гипсовия бюст на Хенри Даймънд, втренчен надолу от ъгловия скрин, и когато стоящият часовник удряше шест, той наливаше две чаши шери и тя започваше да говори, но не преди да каже, също толкова предсказуемо като часовников механизъм, „Стоящият часовник винаги е четири минути назад, заради добрите маниери не иска да бъде твърде точен.“ След това започваше, без да се главоболи с имало веднъж едно време и независимо дали всичко беше истина или лъжа, той можеше да види яростната й енергия, която се вливаше в разказа, последните отчаяни запаси от волята й, които влагаше в своята история, единственото щастливо време, което мога да си спомня, каза му тя, така че той разбра, че тази вехтошарска торба от объркани спомени е всъщност истинското й сърце, нейният автопортрет, начинът, по който гледаше в огледалото, когато нямаше никого другиго в стаята, и че сребърната страна от миналото е нейното предпочитано убежище, не тази разнебитена къща, в която постоянно се блъскаше в неща — удряше се в масички за кафе, натъртваше се на дръжки на врати и избухвайки в сълзи, надаваше вик: всичко се смалява.

Когато отплава за Аржентина през 1935 като булка на англо-аржентинеца дон Енрике от Лос Аламос, той посочи океана и каза: това е пампата. Не можеш да кажеш колко е голяма, когато я гледаш. Трябва да пътуваш през нея сред непроменливостта ден след ден. В някои части вятърът е силен като юмрук, но напълно безшумен, ще те свали на земята, но никога няма да чуеш: нещо. И никакви дървета: нито омбу 111 111 Phytolacca dioica. , нито топола, nada. Между другото, трябва да внимаваш с листата на омбу. Смъртоносна отрова. Вятърът няма да те убие, но сокът от листата може. Тя плесна ръце като дете: Честно, Хенри, безмълвни ветрове, отровни листа. Правиш го да звучи като приказка. Хенри със своята руса коса, нежно тяло, голямоок и замислен, изглеждаше ужасен. О, не, каза той. Не е толкова лошо.

Тя пристигна в тази огромност, под този безкрайно син небосвод, защото Хенри й направи предложение за женитба и тя даде единствения отговор, който можеше да даде една четиридесетгодишна стара мома. Но когато пристигна, тя си зададе един по-голям въпрос: на какво е способна в цялото това пространство? За какво има кураж, как може да се развие? Да бъде лоша или добра, каза си тя: но да бъде нова. Нашият съсед доктор Хорхе Бабингтън, каза тя на Джебраил, никога не ме хареса, нали знаеш, той ми разказваше истории за британците в Южна Америка, винаги такива обратни типове, казваше той с отвращение, шпиони, разбойници и грабители. Толкова ли сте екзотични във вашата студена Англия? — попита я той и отговори на собствения си въпрос, сеньора, не мисля така. Наблъскани в този остров, подобен на ковчег, трябва да откриете по-широки хоризонти, за да изразите тези тайни азове.

Тайната на Роуза Даймънд беше един обем за любов, толкова голям, че скоро стана ясно, че бедният прозаичен Хенри никога няма да я задоволи, защото каквато и любов да имаше в този пихтиест скелет, тя беше запазена за птиците. Блатни ястреби, бързолети, бекасини. В малка гребна лодка той прекарваше най-щастливите си дни сред папура на местните заливи с бинокъл на очите. Веднъж във влака за Буенос Айрес той смути Роуза, изпълнявайки любимите си птичи викове във вагон-ресторанта, поставяйки шепи около устата си: птица-сънливец, вандурия ибис, трупнал. Защо не можеш: така да ме обичаш, искаше да попита тя. Но никога не го направи, защото за Хенри тя беше мома от сой, а страстта беше ексцентричност на други раси. Тя стана generalissimo на чифлика и се опита да задуши своите порочни копнежи. През нощта започна да излиза в пампата и лежейки на гръб, да гледа галактиката отгоре и понякога под влиянието на този бляскав поток от красота започваше цяла да трепери, да тръпне от дълбоко удоволствие и да сумти непозната мелодия и тази звездна музика беше толкова плътно до нея, колкото близо тя стигаше до радостта.