Салман Рушди - Сатанински строфи

След появата на белия остров Джебраил беше обхванат от дълбока летаргия. Отпуснат на креслото в спалнята на умиращата жена, със затварящи се клепачи, той усещаше как се увеличава теглото на тялото му и всички движения ставаха невъзможни. След това се оказа в друга спалня в тесни черни панталони със сребърни копчета покрай прасците и тежка сребърна тока на кръста. Викали сте ме, дон Енрике, казваше той на мекия, тежък мъж с лице като бял гипсов бюст, но знаеше кой го е повикал и никога не отделяше очи от лицето й, дори когато видя руменина да се издига от белите волани около врата й.

Хенри Даймънд отказа да разреши на властите да бъдат замесени в делата на Мартин де ла Круз, аз отговарям за тези хора, каза той на Роуза, това е въпрос на чест. Вместо това той беше предприел няколко стъпки, за да покаже, че продължава да вярва на убиеца Де ла Круз, правейки го например капитан на отбора по поло на естанцията. Но дон Енрике вече никога не беше същият, откакто Мартин уби Лешояда. Все по-лесно и по-лесно се изтощаваше, стана равнодушен, не се интересуваше дори от птици. Нещата в Лос Аламос започнаха да се разпадат, първо незабележимо, след това по-явно. Мъжете в бели костюми се завърнаха и не бяха прогонени. Когато Роуза Даймънд се зарази от тиф, мнозина в естанцията го приеха като алегория за упадъка на старото имение.

Какво правя тук, мислеше Джебраил с голяма тревога, докато стоеше пред дон Енрике в кабинета на чифликчията, а на заден план доня Роуза се изчервяваше, това е нечия чужда къща. Имам голямо доверие в теб, казваше Хенри не на английски, но Джебраил можеше да го разбира. — Жена ми се готви да предприеме пътуване с кола за възстановяване на здравето и ти ще я придружаваш… Отговорностите в Лос Аламос ми пречат да дойда с вас. Сега аз трябва да говоря, какво да кажа, но когато устата му се отвори, чуждестранните думи се появиха, ще бъде чест за мен, дон Енрике, чукване на токовете, завъртане, излизане.

Роуза Даймънд със своята осемдесет и девет годишна слабост започна да сънува своята история на историите, която беше пазила повече от половин век, и Джебраил беше на кон зад нейната Хиспано-Суиза, карайки от естанция до естанция през гори от дървета араяна, под високите cordilera 112 112 Планински вериги, често успоредни. , пристигайки в гротескни чифлици, построени в стила на шотландски замъци или индийски дворци, посещавайки земите на мистър Кадуоладър Евънс, онзи със седемте жени, които бяха твърде щастливи да имат задължения само по една нощ веднъж на седмица всяка, и територията на прословутия Максвийн, който се беше влюбил в идеите, идващи в Аржентина от Германия, и започна да издига на пилона в своята естанция червено знаме, в чието сърце пречупен кръст танцуваше в бял кръг. В естанцията на Максвийн те откриха лагуната и Роуза за пръв път видя белия остров на своята съдба и настоя излет на гребла и пикник, непридружавана нито от прислужница, нито от шофьор, взимайки само Мартин де ла Круз да гребе и да простре яркочервена постелка на белия пясък, и да й поднася месо и вино.

Бяло като сняг, червено като кръв и черно като абанос. Когато тя се отпусна в черна пола и бяла блуза, лежейки на алено, което лежеше на бялото, докато той (също облечен в черно и бяло) наливаше червено вино в чашата в нейната ръка в бяла ръкавица — и тогава, за негово собствено учудване, по дяволите, когато хвана ръката й и започна да я целува — нещо се случи, сцената стана неясна, в един миг те лежаха на алената покривка, търкаляйки се по цялата й дължина, така че сирена и студено месо, и салати и pates бяха смазани под тежестта на тяхната страст и когато се върнаха при Хиспано-Суизатата беше невъзможно да се скрие каквото и да било от шофьор или прислужница заради петната от храна по целите им тела — докато в следващия миг тя се отдръпна от него, не жестоко, а с тъга, издърпвайки ръката си и правейки един малък жест с глава, не, и той спираше, покланяше се, отстъпваше, оставяйки я със запазени достойнство и обед — двете възможности продължиха да се сменят, докато умиращата Роуза се мяташе в леглото си, направила-ли-го-е-не-го-ли-е-направила, правейки последната редакция на историята на своя живот, неспособна да реши кое иска да е истина.

„Полудявам — мислеше си Джебраил. — Тя умира, но аз губя разсъдъка си.“ Луната изгря и дишането на Роуза беше единственият звук в стаята: тя хъркаше, докато вдишваше и издишваше тежко с леко сумтене. Джебраил се опита да стане от креслото, но откри, че не може. Дори в промеждутъците между виденията тялото му оставаше невъзможно тежко. Сякаш балван беше поставен върху гърдите му. И образите, когато идваха, продължаваха да бъдат неясни, така че в един момент беше в плевня в Лос Аламос, правейки любов с нея, докато тя мърмореше името му, отново и отново, Мартин от Кръста — и в следващия момент тя не му обръщаше внимание в ярката дневна светлина под внимателните очи на някоя си Аурора дел Сол — така че беше невъзможно да се различи спомен от желание — защото дори на смъртното си легло Роуза Даймънд не знаеше как да погледне историята си в очите.