Салман Рушди - Сатанински строфи

— Днес върховната бобо-богиня безусловно е Лакшми — довери Сисодия над уискито, щом веднъж бяха на сигурна височина. (Той сдържа думата си, махайки диво с ръце, докато „Гюлистан“ се носеше надолу по пистата и след това се облегна доволно назад, скромно сияейки.) — Срасработва всеки път. И двамата пътуваха на горната палуба на 747, запазена за бизнес-класа непушачи, Сисодия се беше преместил на празното място до Чамча, подобно на въздух, изпълващ вакуум. — Наричай ме Уиски — настоя той. — Какво ви е заза-занятието? Колко печ-печелите? Колко време отсотс-отсъст-вахте? Познавате ли някои жени в града или искате попо-помощ? — Чамча затвори очи и съсредоточи мислите си върху своя баща. Най-тъжното нещо, осъзна той, е, че не можеше да си спомни и един-единствен щастлив ден с Ченгиз в целия си живот като мъж. А най-радващото нещо беше откритието, че дори непростимото престъпление да бъдеш баща на някого в крайна сметка можеше да бъде простено накрая. Дръж се, мълчаливо се молеше той, идвам толкова бързо, колкото мога. — В тези силно материални времена — обясни Сисодия — кой друг, ако не богинята на богбог-богатството? В Бомбай младите бизнесмени правят целонощни пуя-купони. Статуята на Лакшми стои начело с пропротегнати ръце и крушки, спускащи се по пръспръстите й. На екрана в кабината една стюардеса показваше различните процедури по сигурността. В ъгъла на екрана една монтирана вътре мъжка фигура превеждаше думите й на езика на знаците. Това е напредък, призна Чамча. Филм вместо човешки същества, малко нарастване на изискаността (знаците) и голямо нарастване на разходите. Високите технологии в услуга, привидно, на сигурността; докато всъщност пътуването по въздуха с всеки ден ставаше по-опасно, самолетният парк по света остаряваше и никой не можеше да си позволи да го обнови. Парчета падаха от самолети всеки ден или така изглеждаше и сблъскванията и разминаванията на косъм също нарастваха. Така филмът беше един вид лъжа, защото със съществуването си казваше: Вижте докъде сме готови да стигнем заради вашата сигурност. Ние дори ще направим филм за нея. Стил вместо същина, образ вместо действителност… — Планирам филм за нея с голям бюбюджет: — каза Сисодия. — Това под ннннай-голяма тайна. Може би един хит на Шри Деви, нанадявам се. Сега, когато завръщането на Джебраил се проваля, тя е върховната номер едно.

Чамча беше чул, че Джебраил Фаришта е поел по пътя на завръщането. Първият му филм „Разделянето на Арабско море“ беше избухнал лошо; специалните ефекти изглеждаха домашно правени, момичето в централната роля на Айша, някоя си Пимпле Билимория, била печално неспособна и изобразяването на архангела от Джебраил предизвикало много критики като нарцистично и мегаломанско. Дните, в които не можеше да направи нищо погрешно, бяха отминали; вторият му филм „Махунд“ беше блъснал всеки възможен религиозен риф и потъна без следа.

— Разбирате, той прпредпочете да тръгне с други продуценти — оплака се Сисодия. — Алалчността на една зззвезда. С мен ефефефектите винаги стават и добрият вкус може да прприемете като нещо разразбиращо се от само себе си. — Саладин Чамча затвори очи и се облегна назад в седалката си. Той беше изпил уискито си твърде бързо заради страха си от летене и главата му се беше замаяла. Сисодия изглежда не си спомняше миналата му връзка с Фаришта, което беше чудесно. Там беше мястото на тази връзка: в миналото. — Шш шридеви като Лакшми — пропя Сисодия не много уверено. — Сега това е чичисто злато. Ти си актьор. Би трябвало да ррработиш у додома. Обади ми се. Може би ще можем да работим зззаедно. Този филм: чиста плаплатина.

Главата на Чамча се въртеше. Какво странно значение придобиваха думите. Само преди няколко дни това „у дома“ щеше да звучи фалшиво. Но сега баща му умирайте и стари чувства простираха пипала, за да го сграбчат. Може би езикът му отново се обръщаше, пращайки акцента му на Изток заедно с останалото от него. Той не смееше да отвори уста.

Почти двадесет години по-рано, когато младият и наскоро преименуван Саладин с мъка изкарваше прехраната си в покрайнините на лондонския театър, за да поддържа достатъчно разстояние между себе си и баща си; и когато Ченгиз отстъпваше по други пътища, ставайки едновременно саможив и религиозен; по онова време един ден напълно неочаквано бащата беше писал на сина, предлагайки му къща. Имотът беше една построена безразборно господарска къща на възвишенията 322 322 Специални селища hill station за европейците в Симла и Дарджелинг, издигнати на по-хладните хълмове. на Солан. „Първият имот, който някога съм притежавал — пишеше Ченгиз, — и затова е първият, който ти подарявам.“ Първата реакция на Саладин беше да схване предложението като уловка, като начин да го свърже наново с дома, с паяжината на бащината сила; и когато научи, че имотът в Солан отдавна беше реквизиран от индийското правителство в замяна на наем колкото за семки и че от много години е зает от мъжко училище, дарът беше разкрит и като измама. Какво го интересуваше Чамча, че училището беше готово да се отнася с него при всяко посещение, което се обезпокоеше да направи, като към гостуващ държавен глава, организирайки манифестации и гимнастически упражнения? Подобни неща допадаха на огромната суетност на Ченгиз, но Чамча не искаше нищо подобно. Важното беше, че училището отказваше да се мръдне; подаръкът беше безполезен и същевременно вероятно и административно главоболие. Той писа на баща си, отказвайки предложението. Това беше последният случай, когато Ченгиз Чамчауала се опита да му даде нещо. У дома се отдръпнаха от блудния син.